Ако не се вдигнеше от дивана, щеше да си остане там цяла нощ. Затова отиде в стаята си и обу къси панталони, тениска и маратонки. Чори го гледаше така, сякаш искаше да отиде с него.
— Знам, знам, току-що се прибрах. Но ей сега пак ще се върна.
Контрол излезе, като реши да остави Чори вътре, сложи слушалките си, пусна си някаква любима класическа музика и тръгна по улицата под мъждивата светлина на уличните лампи. Мракът се беше сгъстил и над реката беше останала само мъглявина от синьо, а светлините на домовете и офисите над отразеното сияние на града избутваха звездите нагоре в небето. Жегата се беше оттеглила, но настойчивото скрибуцане на щурците и другите насекоми връщаха призрака й обратно.
Нещо веднага го стегна отляво, но той знаеше, че ще се оправи. Вървеше бавно и попиваше квартала, съставен предимно от малки къщички като неговата с високи храсти вместо огради и улици, успоредни на билото на хълма и свързани от други улици, спускащи се право надолу. Нямаше нищо против витиеватия им вид, искаше просто да походи пет-шест километра. От някои къщи се носеше наситено ухание на орлови нокти. Навън бяха останали много малко хора с изключение на неколцина насядали по люлките, разхождащи кучета и двама скейтбордисти. Повечето му кимаха, когато минаваше покрай тях.
Когато ускори крачка и влезе в ритъм, спускайки се все по-надолу към реката, Контрол установи, че състоянието му вече позволява да мисли за изминалия ден. Спомни си срещите и най-вече разпита на биолога. Постоянно се връщаше към информацията, която го беше заляла; която бе позволил да го залее. Утре го чакаше още, вдругиден също, и без съмнение известно време щеше да продължи да постъпва нова информация, преди да започнат да се оформят каквито и да било изводи.
На този етап можеше да се опита да не се ангажира. Можеше да се опита да съществува само на някакво абстрактно ниво на управление и администрация, но не вярваше, че Гласът иска това от него, нито че помощник-директорът ще му позволи. Как можеше да бъде директор на „Съдърн Рийч“, ако не разбираше дълбоко в себе си срещу какво са изправени служителите му? Вече беше планирал поне три разговора с биолога през седмицата, както и разходка до входа към Зона X на границата. Знаеше, че майка му би очаквала да подреди приоритетите си според ситуацията на място.
Мисълта за границата не го напускаше. Абсурдът на факта, че съществува в този свят едновременно с градчето, в което тичаше, с музиката, която слушаше. С кресчендото на струнните и духовите инструменти.
Границата беше невидима.
Не допускаше половинчати неща: щом я докоснеш, те всмукваше в себе си (или през себе си?).
Имаше ясни граници, включително на около километър и половина навътре в морето. Военните бяха разположили плаващи прегради и постоянно патрулираха в района.
Замисли се, докато прескачаше малка, обрасла с кудзу стеничка, и свиваше напряко между улиците по ронливо каменно мостче. Замисли се за тези неспирни патрули: дали някога са виждали нещо във вълните или животът им е мъчителен низ от едни и същи сиво-сини детайли ден след ден.
Границата се простираше на около сто и двайсет километра навътре в сушата от фара и приблизително на шейсет километра на изток и още толкова на запад по брега. Нагоре свършваше непосредствено преди тропосферата, а под земята — над астеносферата.
В нея имаше врата или проход към Зона X.
Може да не е била създадена от онова, което бе създало Зона X.
Мина покрай магазин за хранителни стоки, аптека, квартален бар. Пресече улицата и едва не се блъсна в една жена на велосипед. Когато се налагаше, слизаше от тротоара и тичаше по края на улицата, воден от желанието да стигне по-скоро до реката. Не бързаше да тича обратно нагоре.