Човек не можеше да се промъкне под границата в морето. Не можеше да прокопае тунел под нея в сушата. Не можеше да проникне през нея с никакви най-съвременни инструменти, радари и сонари. На сателитните снимки се виждаше само пустош, вероятно в реално време, без нищо необичайно. Въпреки че това беше оптична илюзия.
През нощта, когато се появи, границата отнесе кораби, самолети и камиони: всичко, което се озова на въображаемата, но твърде реална в онзи миг линия, а в следващите часове, макар никой да не разбираше какво става, всички знаеха, че трябва да стоят надалеч. Жалните стонове на метала и вибрациите на двигателите, които още работеха, докато изчезваха… в нещо, някъде. Димяща, апокалиптична гледка, в която бронираните вишки на боен кораб „се стопяват в нищото“, по думите на един очевидец. Последните шокирани видео- и радиосъобщения от мъжете и жените на борда, докато повечето тичат назад, преследвани от надигаща се, бурна вълна, която на зърнистия запис от хеликоптера прилича на огромно същество, изскачащо от водата. Защото ще изчезнат и нищо не могат да направят, а всичко е още по-усложнено от мъглата. Някои обаче просто стоят на мястото си, гледат как корабът им се разпада, а после преминават или умират, или отиват някъде другаде или… Контрол не можеше да си го представи.
Хълмът се изравни и той отново се озова на тротоара. Сега покрай него се редяха пазари, вериги магазини, хора, пресичащи на светофарите, хора, качващи се на колите си по паркингите… докато не стигна пътя преди реката — мъглявина от ярки светлини и още пешеходци, някои пияни — пресече го и се озова в тих квартал от мобилни жилища и малки къщички от бетонни блокчета. Вече се потеше обилно въпреки прохладата. В един двор правеха барбекю и всички се наредиха да го гледат, докато минаваше покрай тях.
Както ставаше през целия ден, мислите му се върнаха към биолога. Към потребността да разбере какво е видяла и преживяла в Зона X. Знаеше, че помощник-директорът може да направи нещо повече от това, да заплашва, че ще я отпрати. Знаеше, че помощник-директорът иска да използва тази несигурност, за да го накара да взима неразумни решения.
Еднопосочната улица, опасана с треви и посипана с чакъл, го отведе до реката. Той излезе от обгърналите го като ореол клони и се озова на разклатен понтон. Присви колене, за да запази равновесие. В края на понтона беше вързан катер. В реката се виждаха няколко светлинки, събрани тук-там в групички — нищо в сравнение с гърмящия прибой на светлини от лявата му страна и крайбрежната алея, над която бдяха глупави псевдовикториански стълбове, увенчани с лампи с вид на размазани рохки яйца.
Някъде отвъд реката наляво се простираше Зона X — на много километри разстояние, но някак си се виждаше като тежест, като сянка, като блещукане. Експедиции са отивали и са се връщали или не са се връщали, още докато е бил в гимназията. По това време и психологът се е издигнала до директорското място. Една цяла тайна история се е разигравала, докато той и приятелите му са пътували до Хедли с намерението да изпият по няколко бири и да намерят купон, може и в обратния ред.
В деня преди да се качи на самолета за „Съдърн Рийч“, се обади майка му. Поговориха малко за връзката му с Хедли. „Познавах мястото, защото ти беше там — каза му тя. — Но ти не го помниш.“ Не, не помнеше. И не знаеше, че тя също е работила за кратко в „Съдърн Рийч“ — факт, който едновременно го изненада и не го изненада. „Работех там, за да бъда близо до теб“, обясни тя и нещо в сърцето му се отпусна, сякаш не беше сигурен дали да й вярва.
Защото беше много трудно да се каже. По онова време получаваше отложените й във времето истории от предишни назначения. Опита се да превърти лентата, да си спомни кога му е разказвала маскираната история за „Съдърн Рийч“, ако изобщо я е споменавала. Не можа да открие нищо, а може би паметта му не желаеше да му го предостави. „Какво работеше там?“, попита той, но единствената дума в отговор прозвуча като стена: „Секретно“.
Той спря музиката и се заслуша в квакането на жабите, плисъка на водата в катера и бриза, галещ реката. Тук мракът беше по-завършен и звездите изглеждаха по-близо. Течението беше по-бързо през деня, но земеделските отпадъци създаваха тиня, която го забавяше и променяше живота и хабитатите в него. В тъмнината на отсрещния бряг се криеха хартиени фабрики и останки от някогашни заводи, които продължаваха да замърсяват подпочвените води. И всичко това се стичаше във все по-киселинните морета.
Над реката се разнесе далечен вик и още по-далечен отговор. Нещо дребно изсумтя и се запровира през тръстиките от дясната му страна. В дълбоката глътка свеж въздух се долавяше слаба, но остра миризма на блато. Това беше от онези места, на които би го завел баща му, за да карат кану, когато беше тийнейджър. Не беше сред истинската дива природа, а приятно близо до цивилизацията, но и достатъчно отделено от нея, за да се усеща границата. Това искаха повечето хора: да бъдат близо, но не и да принадлежат. Не желаеха плашещата неизвестност на „непокътнатата пустош“. Но не желаеха и бездушен изкуствен живот.