Сега той пак беше Джон Родригес, съблякъл Контрол от себе си. Джон Родригес, син на скулптор, чийто дядо дошъл в тази страна, за да намери по-добър живот. Син на жена, която живееше в сложния свят на тайните.
Когато тръгна обратно по хълма нагоре, вече мислеше дали не трябва просто да изпълни изходната си стратегия още сега. Да натовари багажа си в колата и да си тръгне, за да не види повече нито помощник-директора, нито каквото и да било от всичко това.
Винаги започваше добре.
Можеше и да не свърши така.
Но той знаеше, че когато се съмне, отново ще бъде Контрол и ще се върне в „Съдърн Рийч“.
Ритуали
005: Първата пробойна
— Какво е? Върху мен ли е? Къде върху мен? Върху мен ли е? Къде върху мен? Виждате ли го върху мен? Виждате ли го? Къде върху мен?
Сутринта след нощ, пълна със сънища за скалата, от която гледа надолу. Контрол стоеше на паркинга на заведението с еднократна чаша кафе и бисквита за закуска в ръка и наблюдаваше една трийсет и няколко годишна бяла жена в лилав бизнес костюм на две коли разстояние от него. Дори докато се въртеше, за да открие кадифената мравка, която я беше полазила, тя пак приличаше на брокер на недвижими имоти, с прецизен грим и руса, късо подстригана коса. Но костюмът всъщност не й стоеше добре, а ноктите й бяха неравни и с олющен лак. Контрол долавяше, че далеч не е разстроена само заради мравката.
Насекомото стоеше отзад на врата й и за момент не помръдваше. Ако й кажеше, щеше веднага да го размаже. Понякога се налага да криеш нещо от хората, само за да не направят първото, което им дойде наум.
— Стойте мирно — каза й той, като остави кафето и бисквитата върху багажника на колата си. — Съвсем безобидно е, сега ще ви отърва.
Защото никой друг, изглежда, нямаше да помогне. Повечето хора не й обръщаха внимание, а други се смееха, докато се качваха в колите и джиповете си. Контрол обаче не се смееше. Не го намираше за забавно. И той се чудеше къде го е налазила Зона X, а въпросите в главата му звучаха също толкова френетично и безполезно като думите на тази жена.
— Добре, добре — каза тя, все още разстроена, а той се наведе и приближи ръка до мравката, която след леко побутване и борба със златните косъмчета по врата на жената се качи в ръката му и се заразхожда безцелно по дланта му — беше червеникава, мека и в същото време някак бодлива.
Жената отърси глава и изви шия, сякаш се опитваше да види тила си. Усмихна се колебливо и каза:
— Благодаря.
После хукна към колата си, сякаш закъсняваше за среща или се страхуваше от него — непознатия, докоснал врата й.
Контрол отнесе мравката на тревата покрай паркинга и я пусна да слезе от палеца му върху клечките на земята. Тя бързо се ориентира и целенасочено се отдалечи към зелените дървета между паркинга и шосето, водена от някакво усещане къде се намира и къде би трябвало да отиде, което Контрол не можеше да проумее.
„Докато не кажеш на хората, че не знаеш нещо, те вероятно ще си мислят, че го знаеш.“ Колкото и да е странно, това го бе казал баща му, не майка му. Или пък не беше странно. Майка му знаеше толкова много, че сигурно не намираше за необходимо да се преструва.
Чудеше се дали е жената, която не знае къде е мравката, или мравката, която не знае, че е полазила върху жена. Но ако и двете се озовяха в Зона X, мравката щеше да бъде много по-щастлива от жената.
Първите петнайсет минути от сутринта Контрол прекара в търсене на ключа за заключеното чекмедже на бюрото си. Искаше да разреши тази загадка преди срещата си с по-голямата загадка, олицетворявана от биолога. Коравата бисквита, изстиналото кафе и чантата му стояха грозно от едната страна на компютъра. Все едно, не беше особено гладен; офисът му беше пропит от отблъскващата миризма на препарата за чистене.