Когато намери ключа, поседя така няколко секунди, загледан в него, после в заключеното чекмедже и петното в долния ляв ъгъл. Завъртя ключа, потискайки нелепата мисъл, че може би щеше да бъде добре на отварянето да присъства и някой друг, да кажем, Уитби. Не го лъхна гадна миризма, която да покаже, че вътре има нещо умряло.
Но вътре наистина имаше нещо умряло, както и нещо живо.
В чекмеджето, в постоянна тъмнина, растеше растение с аленочервени корени, впити в буца пръст. Сякаш директорът го беше отскубнала от земята, а после по някаква причина го беше пъхнала в чекмеджето. Осем тънки листа, наситено, почти искрящо зелени, стърчаха от оребреното стъбло на неравномерно разстояние едно от друго, и погледнати отгоре, образуваха приятен за окото кръг. Погледнато отстрани обаче, растението напомняше на същество, което се е опитвало да избяга, а най-после освободено, се е свило инстинктивно в крайчеца на чекмеджето.
В основата, полузаровен в буцата пръст, лежеше разложеният труп на малка кафява мишка. Контрол не можеше да бъде сигурен, че растението не се храни с нея. До тях лежеше стар мобилен телефон от първо поколение, а под растението и телефона намери купчина повредени от вода папки. Сякаш някой от време на време бе идвал, за да полива растението. Кой ли би могъл да го прави в отсъствието на директора? Кой бе решил да полива растението, вместо да изхвърли и него, и мишката?
Контрол погледа за кратко мишия труп, после неохотно бръкна с ръка, за да вземе телефона. Отвори ъгълчетата на една-две папки с върха на химикалка. Доколкото виждаше, това не бяха официални документи, а написани на ръка бележки, изрезки от вестници и други второстепенни материали. Зърна някои думи, които го разтревожиха, и затвори папките.
Колкото и да беше странно, изглеждаше така, като че ли директорът е правела компост за растението. Компост от ексцентрични данни. Или абсурден научен проект: „Захранвана от мишки напоителна система за пренос на данни и поддържане на биосферата“. И по-причудливи неща беше виждал на научните фестивали в училище, въпреки че поради собствената си липса на научни умения, когато пред очите му развееха допълнително задание, той се придържаше към утвърдените от времето класики като миниатюрни вулкани и картофи, растящи от други картофи.
Може би, заключи Контрол, като порови още малко, помощник-директорът беше права. Може би щеше да бъде по-добре да вземе друг кабинет. Измъкна се иззад бюрото си и се огледа къде да постави растението. Намери една саксия зад купчина с книги. Може би и директорът я беше търсила.
С помощта на няколко случайни страници от купчините, натрупани по бюрото му — ако ще и да съдържаха тайната за Зона X — той внимателно отстрани мишката от пръстта и я хвърли в боклука. После сложи растението в саксията и я остави на ръба на бюрото, колкото може по-далеч от себе си. Все още му приличаше на изкривена човешка фигура.
А сега? Беше обезвредил всички бръмбари и мишки в кабинета. Единственото, което оставаше, освен херкулесовата задача да прегледа купчините хартия, беше затворената врата, която не водеше наникъде.
Като се подкрепи с глътка горчиво кафе, Контрол се приближи до вратата. За няколко минути разчисти книгите и другите препятствия пред нея.
Точно така. Последната загадка всеки момент щеше да се реши. Той се поколеба за миг, подразнен от мисълта, че ще се наложи да докладва всички тези дребни детайли на Гласа.
Отвори вратата.
Няколко минути не можа да отмести поглед.
После пак я затвори.
006: Типографски аномалии
Същата стая за разпити. Същите изтъркани столове. Същата несигурна светлина. Същата Призрачна птица. Или пък не? Остатъкът от непознат блясък или пламъче в очите или изражението й — не можеше да определи кое. Нещо, което не бе доловил при първата им среща. Тя изглеждаше някак едновременно по-смекчена и по-твърда отпреди. „Ако някой ти се струва променен от предишната среща, провери дали ти самият не си се променил“. Това гласеше предупреждението на майка му преди години, поднесено така, сякаш е отворила кутия с късметчета за шпиони и е избрала едно случайно.
Контрол остави небрежно саксията на масата вляво от себе си и сложи папката между двамата като вечното морковче. Дали не зърна леко повдигане на веждите при вида на саксията? Не беше сигурен. Но тя не каза нищо, въпреки че един нормален човек би проявил любопитство. По-рано Контрол импулсивно бе извадил мишката от боклука и я беше сложил при растението в саксията. На това потискащо място тя вече наистина приличаше на боклук.