Той вече бе казал повечето от тези неща на етажерките с книги в кабинета си във вторник — на призрака на Директора, докато преглеждаше бележките, бавно като охлюв. Спокойно попита Грейс и останалите от екипа: „Можете ли да ми кажете нещо друго за това?“ Но те не можеха.
Очевидно не повече от биолога.
Известно време Контрол само я гледаше мълчаливо — този противен прерогатив на разпитващия, предназначен обикновено за сплашване. Призрачната птица обаче посрещна погледа му с острите си зелени очи, докато той не го отмести. Продължаваше да го гризе мисълта, че днес е различна. Какво се бе променило през последните двайсет и четири часа? Режимът й беше същият, наблюдението не бе показало нищо ново в психичното й състояние. Бяха й предложили грижливо проследен телефонен разговор с родителите й, но тя нямаше какво да им каже. И това не можеше да се обясни със скуката поради липса на друго занимание освен един дивиди плейър и внимателно подбрани филми и романи. Хранеше се с храна от кафетерията, за което Контрол можеше да й съчувства, но и това не даваше обяснение.
— Може би това ще раздвижи паметта ви.
Или ще спре лъжите ви. Той започна да чете резюмета на доклади от предишни експедиции.
„Безкрайна яма, прокопана в земята. Не можехме да стигнем до дъното й. Не спирахме да падаме.“
„Кула, паднала навътре в земята, от която се излъчваше усещане за силно безпокойство. На никой от нас не му се влизаше, но влязохме. Някои от нас. Някои се върнаха.“
„Нямаше вход. Само кръг от пулсиращ камък. Само усещане за голяма дълбочина.“
От тази експедиция се бяха върнали само двама участници, но те бяха донесли дневниците на колегите си. Които бяха пълни с рисунки на кула, тунел, яма, циклон, поредица от стълби. Където нямаше образи на по-обикновени неща. Нямаше два еднакви дневника.
Контрол не чете дълго. Беше започнал със съзнанието, че избраните откъси могат да замърсят периферията на амнезията й… ако тя наистина страдаше от загуба на паметта… и това чувство бързо се усили. Спря обаче най-вече заради собственото си безпокойство, което го накара да замълчи за кратко, после напълно. Заради чувството, че правейки кулата по-реална във въображението си, той я прави по-реална и в действителност.
Но Призрачната птица или не бе доловила, или тъкмо защото бе доловила мимолетното му смущение, попита:
— Защо спряхте?
Той не й обърна внимание; вместо това смени тази кула с другата:
— А какво ще кажете за фара?
— За фара…
Първо си помисли, че нарочно повтаря думите му като ехо, с което върна унизителния спомен от прогимназията, когато по-силните момчета го тормозеха; това беше преди трансформацията в гимназията, когато насочи усилията си към футбола и започна да мисли за себе си като шпионин в света на спортистите. Осъзна, че думите на стената са го разклатили. Не много, но достатъчно.
— Помните ли го?
— Да — изненадващо отговори тя.
Въпреки всичко трябваше да изкопчва думите една по една: