— Какво си спомняте?
— Как се приближавам от пътеката между тръстиките. Как гледам към вратата.
— И какво видяхте?
— Вътрешността му.
Разговорът продължи по този начин известно време и Контрол започна да губи нишката на отговорите й. Преминаха към следващото нещо, което твърдеше, че не си спомня, а той позволи разговорът да влезе в ритъм, с който тя щеше да се чувства удобно. Каза си, че се опитва да схване нервните й тикове, всичко, което би могло да издаде истинското състояние на ума й или действителните й планове. Каза си, че всъщност не е опасно да я гледа. Никак дори. Той беше Контрол и държеше нещата под контрол.
Там където се крие душащият плод от ръката на грешника ще раздам семената на мъртвите за да споделя с червеите които се събират в мрака и заобикалят света със силата на живота и докато от сумрачните коридори на други места форми които никога не биха могли да съществуват се гърчат за нетърпението на малцина нивга невидели онова което би могло да бъде. В черната вода под слънцето греещо среднощ плодовете ще узреят и в мрака на златното ще се пукнат за да разкрият откровението на фаталната мекота в земята. Сенките на бездната са като листцата на чудовищно цвете, което ще разцъфне в черепа и ще разшири съзнанието отвъд поносимото за всеки човек но независимо дали се разлага под земята или отгоре, по зелените полета, или в морето, или в самия въздух, всички ще стигнат до откровение и пир познали душащия плод и ръката на грешника ще ликува защото няма грях в сянката и светлината който семената на мъртвите да не могат да простят… Текстът продължаваше нататък и на Контрол му се струваше, че ако не беше свършило мястото, ако директорът не бе решила да добави и карта на Зона X, думите също е нямало да свършат…
Отначало му се стори, че стената зад вратата е покрита с тъмни рисунки. Но не, някой я беше запълнил с низ от странни изречения, написани с удивително дебел черен маркер. Някои думи бяха подчертани с червено, други — оградени със зелено. Тежестта им го накара да отстъпи крачка назад и просто да остане там със смръщено лице.
Първоначалната теория, отхвърлена като абсурдна: думите бяха налудничава ода на директора за растението в чекмеджето на бюрото й. После го привлякоха беглите сходства между ритъма на думите и някои от по-религиозните антиправителствени движения, които бе наблюдавал в началото на кариерата си. Стори му се, че долавя тихото мърморене на онзи тип лениви, но педантични лунатици, които лепят изрезки от вестници и разпечатки от интернет по стените на мазетата на майките си. Кабарче по кабарче си създават своя собствена вселена, предназначена единствено за тях самите. Но техните излияния и философии рядко звучаха така меланхолично или така едновременно земно и неземно като фразите на стената.
Това, което най-силно парна Контрол, докато ги гледаше, не беше нито объркване, нито страх, а раздразнението, което бе допуснал при разговора си с биолога. Емоция, която се материализираше като изненада: студена вода, излята в нищо неподозираща празна чаша.
Незначителните дреболии можеха да доведат до провал: малката пробойна водеше до други. Ставаха все по-големи и скоро човек политаше стремглаво надолу. Можеше да е всичко. Един следобед да забравиш да въведеш полевите си бележки. Да се приближиш твърде много до обекта на наблюдение. Да пропуснеш файл, който е трябвало да прочетеш с цялото си внимание.
Контрол не беше инструктиран за думите на стената на директора и не беше видял нищо подобно в документите, които най-старателно бе прочел и препрочел. Това беше първият сигнал за грешка в процеса.
Когато реши, че биологът се чувства наистина добре, доволна от себе си и може би много хитра, Контрол подхвърли:
— Казвате, че последният ви спомен от Зона X е как се давите в езерото. Какво по-точно си спомняте?
Биологът трябваше да пребледнее, да се замисли, да се усмихне тъжно, с което да натъжи и него, сякаш по някаква причина се е разочаровала. Сякаш досега е правил всичко чудесно, а изведнъж е прецакал нещата. После да възрази, да каже: „Не беше езерото. Беше в океана“ и останалото просто да се излее.
Но нищо от това не се случи. Не последва никаква усмивка. Вместо това тя заключи всичко в себе си и дори погледът й се обърна към някаква далечна височина — може би фар — за да го гледа от безопасно разстояние.
— Вчера се обърках — каза тя. — Не беше Зона X. Това беше спомен от петгодишна възраст, когато едва не се удавих в един фонтан. Ударих си главата. Шиха ме. Не знам защо, но когато ми зададохте въпроса, това си спомних, откъслечно.