Идеше му да плесне с ръце. Да стане, да плесне с ръце и да й подаде папката.
Предната вечер тя бе седяла в стаята си, отегчена до полуда, очакваща въпроса. Не само го бе очаквала, но бе решила да го превърне в яйце, снесено от Контрол. Да издаде по-малко личен детайл, за да скрие нещо по-важно. Инцидентът с шадравана беше добре документиран, защото се бе наложило да ходи в болница за шевове. Това трябваше да потвърди, че си спомня нещо от детството си, но нищо повече.
Хрумна му, че може би той няма право на достъп до спомените й. Може би никой нямаше. Но се отблъсна от тази мисъл, както астронавт се оттласква от стената на космическата капсула. Докъде ще стигне, може само да се гадае.
— Не ви вярвам — каза той с равен тон.
— Все ми е едно — отвърна тя и се облегна на стола си. — Кога ще се махна оттук?
— О, знаете какви са процедурите — трябва да дадете своята лепта — отвърна той, като нарочно използваше клишета, за да прозвучи невеж или тъп. Беше не толкова стратегия, колкото самонаказание, че не е бил на висота. — Подписали сте споразумението, знаели сте, че дебрифингът може да отнеме време. Знаели сте също, че може да се върнете с рак или изобщо да не се върнете.
— Нямам компютър — каза тя. — Нямам нито една от книгите, за които помолих. Държат ме в килия с малко прозорче високо на стената. Виждам само небето. Ако имам късмет, през няколко часа прелита ястреб.
— Това е стая, не килия.
Беше и двете.
— Щом не мога да си тръгна, значи е килия. Поне ми дайте книги.
Но той не можеше да й даде книгите за загубата на памет, които беше поискала. Не и докато не разбереше повече как тя беше загубила паметта си. Освен това тя търсеше и всякакви текстове за мимикрията и камуфлажа. Трябваше по някое време да я разпита и за това.
— Това говори ли ви нещо? — попита той, за да отклони вниманието й, като избута саксията с растението и мишката към нея.
Тя изправи рамене и сякаш стана не само по-висока, но и по-широка, по-внушителна. Приведе се напред към него.
— Растение и умряла мишка? Това е знак, че трябва да ми дадете шибаните книги и компютър.
Може би днес беше различна не заради шеговитото си настроение. Може би заради безразсъдството си.
— Не мога.
— Тогава знаете какво да правите с растението и мишката си.
— Много добре.
Презрителният й смях го последва чак в коридора. Хубав смях беше, дори когато го използваше като оръжие срещу него.
007: Суеверие
Двайсет минути по-късно Контрол вече беше успял да натъпче Уитби, Грейс и щатния лингвист Джесика Хсию в тясното пространство пред видимата част от стената със странните думи, написани от ръката на директора. Не си направи труда дори да премести книгите или нещо друго. Искаше да седят неудобно близко — да се сближим в тази телефонна будка с долепени колена. Тихо прошумоляване на дрехи, дишане, скърцане на обувки, неочаквани миризми — всичко щеше да се усили. Това трябваше да бъде свързващо преживяване. Може би.
Само помощник-директорът имаше нормален стол. Така щеше да си запази илюзията за ръководната си позиция или по-скоро, той щеше да избегне по-късните й оплаквания от неговата дребнавост. Вече беше пропуснал покрай ушите си натъртеното: „Толкова съм благодарна, че това е по програма“ — явно вече беше разбрала, че е преместил разпита на биолога. Накара го да чака, докато се шегуваше с някого в коридора, което той прие като микроотмъщение.
Бяха се сместили около най-малката конферентна маса-табуретка на света, върху която Контрол бе поставил саксията с растението и мишката. Всичко с времето и на мястото си, макар че мобилният телефон на директора нямаше да участва в разговора — Грейс вече го беше конфискувала.
— Какво е това? В моя кабинет — каза той и посочи към стената от думи.
Нямаше голямо желание да се подчини на неизказаното послание, което се излъчваше като силово поле от Грейс: това все още беше кабинетът на предишния директор.
„Това“ включваше не само думите, но и груба карта на Зона X, нарисувана под тях със зелено, червено и черно, на която се виждаха обичайните забележителности: фарът, топографската аномалия, базовият лагер… но и един остров нагоре край брега. От двете страни с химикалка бяха надраскани няколко откъслечни, неразбираеми думи, а на педя над главата на Контрол се виждаха две заплашителни наклонени черти и дати с около три години разлика. Една червена. Една зелена. До тях — инициалите на директора. Нима беше мерила височината си? От всички странни неща на стената, това изглеждаше най-странно.