Контрол знаеше, че родителите й са изявени традиционалисти и че тя произхожда от култура, в която духовете се проявяват и думите имат друго значение. Хсию не споделяше тези вярвания — яростно не ги споделяше, а практикуваше свободна форма на протестантство, която също имаше своите необясними елементи. Но той все пак се съгласи с оценката й, въпреки че тази антипатия може би се промъкваше и в анализите й.
Тя би продължила с енергичното разкритикуване на суеверието, но Грейс я спря.
— Не е суеверие.
Всички се завъртяха на табуретките си и се обърнаха към нея.
— Суеверие е — призна тя, — но може и да е вярно.
Как е възможно суеверието да бъде вярно? Контрол се замисли над това по-късно, когато насочи вниманието си към посещението на границата и едновременно с това хвърли бегъл поглед на папката, която Уитби му беше дал. Заглавието й гласеше просто „Теории“. Може би „суеверието“ се промъкваше в пукнатините, в пролуките, когато работиш на място с намаляваща мотивация и оскъдни ресурси. Може би суеверието беше това, което настъпва, когато директорът изчезне в акция, а помощник-директорът още оплаква загубата. Може би тогава прибягваш към заклинания и ритуали, а влечуговият ти мозък казва: „Аз ще поема оттук нататък. Ти вече се опита“. Не беше дори неразумно. Та колко невидими, абстрактни заклинания управляваха света извън „Съдърн Рийч“?
Но не всички вярваха в една и съща версия. Лингвистът например още беше убедена в суеверието на логиката, може би защото беше прекарала само две години в агенцията. Ако статистиката беше вярна, тя щеше да прегори и да бъде отстранена следващата година; по някаква причина Зона X беше неумолима към лингвистите, почти като към свещениците, от които вече не бе останал нито един в „Съдърн Рийч“.
Така че може би само месеци деляха лингвиста от покръстването във вярата на помощник-директора или на Уитби, каквато и да беше тя. Защото Контрол знаеше, че вярата в научния процес има своите граници. Зикуратите на нелогичното, издигнати от средностатистическия роден терорист, който си купува азотен тор или сглобява детонатора, добиваха собствен несигурен импулс и сила.
Но Хсию беше корава и упорита по причини, които не внушаваха по-голямо спокойствие на Контрол по отношение на Зона X.
Представете си, каза тя на Контрол, че езикът е само част от даден метод на комуникация. Представете си, че той дори не е важната част, а по-скоро снабдителната тръба, шосето. Просто проводник. „Инфраструктура“ бе думата, която Контрол щеше да употреби по-късно в разговора си с Гласа.
Истинската същност на посланието, неговият смисъл, се изразяваше от комбинациите на живата материя, съставляваща думите, сякаш самото „мастило“ беше посланието.
— А ако едно послание е полуфизическо, ако кодировката е полуфизическа, то според мен думите на стената изобщо нямат същия смисъл. Мога да ги анализирам с години — което, доколкото схващам, може би е правила и директорът — но това няма да ми помогне да разбера нищо. Видът на проводника помага да се определи за колко време пристига съобщението, а може би и донякъде контекста, но това е всичко. По-нататък…
Тук Контрол осъзна, че Хсию се е плъзнала по плоскостта на лекцията, която бе изнасяла много пъти, вероятно съпътствана от презентация с PowerPoint.
— По-нататък, ако някой или нещо се опитва да натъпче информация в главата ви с думи, които разбирате и смисъл, който не разбирате, проблемът не е, че работи на честота, която не възприемате, а нещо много по-лошо. Все едно съобщението е нож, който създава смисъла си, режейки месото, а главата ви е приемникът и върхът на ножа постоянно влиза в ухото ви, отново и отново…
Не беше нужно да казва повече, за да се замисли Контрол за злощастните експедиции, преди да забранят използването на имена и съвременни комуникации. Ами ако съдбата на първата експедиция беше предопределена от някакво смущение, внесено от самите тях, което им е попречило просто да слушат, да възприемат?
Той се върна към пазача на фара:
— Сол Еванс е написал всичко това много отдавна, нали? Не може да пише тези думи сега. Би трябвало вече да е прастар.
— Не знаем. Просто не знаем.
Последното, което никому не помагаше, беше изречено от Уитби и всички го изгледаха като животни, озовали се по средата на пътя в тъмна нощ, към които бързо лети автомобил.