008: Терор
Около час по-късно, когато стана време да отиде до границата, Грейс му каза, че Чейни ще го заведе.
— Той пожела по някаква причина.
Тя самата очевидно не желаеше. Отново измина коридора към огромните двойни врати, воден от Уитби, сякаш сам нямаше да си го спомни, за да бъде посрещнат от веселия Чейни, чието кафяво кожено яке изглеждаше не просто вечният му спътник, все едно са венчани, а част от него — като черупка на бръмбар. Уитби се стопи, изчезна през вратата, като силно и рязко си пое въздух, сякаш се гмурваше в езеро.
— Реших да изляза и да ви спестя страшните ръкавици — възкликна Чейни, докато стискаше ръката му. Контрол се почуди дали тази сърдечност прикрива хитрост или просто го е хванала параноя поради контактите с Грейс.
— Защо ги държите там? — попита той, докато Чейни го водеше по виещия се „кратък път“ покрай охраната и навън към паркинга.
— Боя се, че е заради бюджета. Тук винаги това е отговорът — отвърна Чейни. — Прекалено скъпо бе да ги махнем. После се превърнаха в майтап. Или ние ги превърнахме в майтап.
— Майтап ли?
Днес се беше наслушал на достатъчно майтапи.
Уитби ги чакаше като по чудо на входа, на волана на вече запален военен джип със свален гюрук. Приличаше на герой от нямото кино — човекът, на когото всички се смеят, а пантомимният жест, с който ги покани да се качват, само усили това впечатление. Контрол завъртя очи, а Уитби му намигна. Може би в колежа Уитби е бил театрална звезда? Може би е неуспял актьор?
— Да, майтап — потвърди Чейни, като скочиха на задната седалка. Уитби или някой друг беше сложил огромна кутия с папки на предната седалка, така че никой да не може да седне там. — Сякаш всички странни неща, които трябва да се анализират, идват от самата сграда, а не от Зона X. Вие виждали ли сте тези хора? — Широка жабешка усмивка. Поредната шега. — Уитби, мини по живописния път.
Контрол обаче почти не го слушаше, сбърчил нос от неприятния факт, че миризмата на развален мед го е последвала и в джипа.
Дълго време Уитби не каза нищо, а Чейни говореше неща, които Контрол вече знаеше, правеше се на екскурзовод и очевидно забравяше, че се повтаря след заешкия брифинг предния ден. Контрол насочи вниманието си към околността. „Живописният път“ беше обичайният маршрут, който Контрол бе видял на картата: множеството завои, забранителните знаци, траншеите като от Втората световна война. Където беше възможно, блатото и гората бяха запазени като естествени прикрития и бариери. На места обаче се появяваха странни плешиви петна от пресушено блато или изсечена гора; на някои от тях имаше разположени охранителни станции или бараки, други просто се бяха превърнали в поляни с пожълтяла трева. Контрол усещаше как вратът му настръхва, което му навяваше мисли за снайперисти и отдалечени наблюдатели. Може би така по-лесно принуждаваха нарушителите да излязат на открито, за да бъдат забелязани от дроновете. Повечето военни, с които се разминаваха, носеха камуфлажи; трудно можеше да прецени броя им. Но всички извън последния охранителен пункт си мислеха, че отвъд него се намира зона, смятана за опасна поради екологично замърсяване.
Армията беше натоварена със задачата „в сътрудничество“ със „Съдърн Рийч“ да намери нови входове към Зона X и неуморно — а може би с нарастващо отегчение — следеше границата за пробойни. Освен това от време на време я тестваше със снаряди. Контрол знаеше, че в Зона X са затворени ядрени глави от най-близките ракетни площадки, а военните сателити ги наблюдават отгоре.
Основната работа на армията обаче беше да не допуска нарушители и да поддържа версията за екологична катастрофа. В това отношение беше помогнало анексирането на земята, на която се намираше Зона X, и още два пъти по толкова около нея като естествено разширение на военната база нагоре по брега. Както и тренировъчните полигони из цялата местност. Докато „Съдърн Рийч“ се смаляваше, ролята на армията нарастваше. Във всяко поделение например вече имаше медицински екип и инженери. Ако в агенцията се повредеше тоалетна, водопроводчикът идваше от военната база.
Погледнат отблизо, благодарение на начина, по който Уитби мяташе джипа наляво-надясно по по-неравните участъци от пътя, все едно играеше на блъскащи се колички, Чейни разкриваше остатъци от физиката на културист, сякаш някога е бил в отлична форма, но това състояние, подобно на всички човешки състояния, е отминало… а после се е завърнало като по-голяма плътност около кръста, но все пак е оставило здрави гърди, изпъкващи победоносно под бялата риза и кафявото яке, почти прикривайки коремчето. Според досието му той беше „първокласен учен с афинитет към бирата“, от онзи тип умове, които Контрол бе виждал и преди. Трябваше му притъпяване, за да се забави или да се отдалечи от възможното отчаяние. Бирата срещу Учения беше схизма, постоянна битка на баналността на речта срещу оригиналността на мисълта.