Още по-учудващо беше, че се виждаха бели зайци, които припкаха покрай езерцата и влажните места, покрити с кафява шума, където земята бързо гниеше и никнеха древни червеновърхи гъби.
Което накара Контрол да прекъсне поредния заекващ монолог на Чейни:
— Дали те са това, за което си мисля?
— Да, останки от експеримента — отговори той с видимо облекчение, че Контрол най-после е казал нещо. — Тези, които избягаха. Размножават се… като зайци. Опитахме се да ги премахнем, но се оказа, че това поглъща твърде много ресурси, и ги оставихме на мира.
Контрол следеше движенията на един бял екземпляр, по-голям от останалите, който обикаляше по височинките с дълги скокове. Имаше нещо непокорно в стойката му. Или Контрол проектираше върху животното същата особена неподвижност и бдителност, която проектираше върху събратята му.
— Зайците имат три клепача и не могат да повръщат — обади се неочаквано Уитби. Смаян от намесата му, за миг Контрол придаде по-голяма значимост на твърдението му, отколкото заслужаваше.
— Знаете ли, това ни напомня да бъдем смирени — каза Чейни като парен валяк, твърдо решен да премине през Уитби. — Да изпитваме смирение. Смиряващи преживявания. Нещо такова.
— Не е ли възможно някои от тях да са се върнали? — попита Контрол.
— Моля?
Контрол беше сигурен, че Чейни го е чул, но все пак повтори въпроса си.
— Имате предвид от другата страна на границата? Да са я прекосили и да са се върнали? Е, това би било лошо. Много кофти. Защото знаем, че са се разпространили сравнително надалеч. Тези, които са достатъчно умни, за да оцелеят. Освен това, някои от тях са напуснали ограничената зона, били са заловени от предприемчиви особи и са продадени в магазини за домашни любимци.
— Значи казвате, че е възможно някои от наследниците на вашия петнайсетгодишен експеримент сега да си живеят по домовете на хората? Като техни питомци? — втрещи се Контрол.
— Не бих се изразил точно така, но в общи линии, да — съгласи се Чейни.
— Забележително — гласеше единственият коментар на поразения Контрол.
— Не точно — възрази Чейни деликатно, но твърдо назад. — Такъв е светът. Или поне инвазивните видове навсякъде. Мога да ви продам питон от полуострова на ужасите, воден от същите подбуди.
Няколко секунди по-късно се обади Уитби с най-дългото си излияние на един дъх, откакто бяха поели на път:
— Няколкото бяло-кафяви екземпляри са потомци на бели зайци, чифтосали са се с местните блатни зайци. Наричаме ги „специални погранични“, а войниците ги отстрелват и ядат. Но не и чисто белите, в което не виждам никаква логика. Защо изобщо стрелят по тях?
Защо не стрелят по всички? Защо не ядат всички?
В дългите зали, съставляващи втория етаж на лявата страна на подковата, гледано откъм паркинга, отлежаваха петдесет хиляди проби. Отидоха там преди обяд, без Хсию. Наложи се да облекат костюми за биологична защита с черни ръкавици, много подобни на онези, които толкова го бяха смутили в научния отдел в другия край на сградата. Това беше неговото отмъщение: да пъхне ръце в тях и да ги превърне в свои кукли, въпреки че усещането за гумата не му допадаше.
Атмосферата беше като в катедрала, а научният отдел сякаш беше репетиция за събитието; поредицата от камери беше същата. Трябваше да свири неземна, небесна музика; светлините, които пронизваха въздуха, образуваха езерца, в които Контрол виждаше летящи прашинки, а сводовете и стените изпълваха помещенията с чувство на благоговение, усилвано от високите тавани.
— Това е любимото ми място в „Съдърн Рийч“ — каза Уитби със светнало лице под прозрачния шлем. — Излъчва спокойствие и сигурност.
Значеше ли това, че не се чувства сигурен в другите части на сградата? Контрол едва не му зададе въпроса, но се спря, за да не развали настроението. Искаше му се да бе взел слушалките си с неокласическа музика за по-пълно преживяване, но въпреки това в главата му звучаха нотите, изпълнени със странен копнеж.
Тримата с Уитби и Грейс вървяха в земните си космически скафандри като далечни богове, крачещи по божествено избрана земя. Костюмите бяха обемисти, но тънката материя едва докосваше кожата му и той имаше чувството, че се носи в безтегловност, сякаш гравитацията тук действаше по различен начин. Костюмът миришеше леко на пот и мента, но той се стараеше да не обръща внимание.