Редиците с проби се множаха и разпростираха, а ефектът се подсилваше от огледалата по стената, деляща залите. Тук имаше всякакви растения, късове кора, водни кончета, замразено-сушени трупове на лисица и ондатра, изпражнения от койоти, парче от стар варел. Мъхове, лишеи и гъби. Спици от колела и блестящи очи на дървесни жаби, вперили сляп поглед в него. Беше очаквал да види франкенщайнова лаборатория с двуглави телета във формалдехид и противен гърбав прислужник, който изскача пред тях и обяснява всичко с непонятна мешавица от добри намерения и завален синтаксис. Но до него вървяха само Уитби и Грейс и в тази катедрала никой от двамата нямаше желание да обяснява каквото и да било.
Анализът на учените в „Съдърн Рийч“ потвърждаваше, че през последните шест години, или около X.11.D, в Зона X не са останали следи от токсини, дължащи се на човешка дейност. Абсолютно нищо. Никакви тежки метали.
Никакви индустриални или селскостопански отпадъци. Никакви пластмаси. Което беше невъзможно.
Контрол надникна през вратата, която помощник-директорът отвори пред него.
— Това е — каза тя, напълно безсмислено според него.
Озова се в главната зала — дълго, широко помещение с още по-висок таван и повече колони, пълно с безкрайни редици от рафтове.
— Тук въздухът е чист — отбеляза Уитби, — човек може да се надруса от толкова кислород.
Нито една проба не бе показала каквато и да било аномалия: нормални клетъчни структури, бактерии, радиация, всичко. Но Контрол беше видял и някои странни коментари в докладите на неколцина гостуващи учени, които бяха минали през проверката за сигурност и бяха дошли да изследват пробите, въпреки че бяха държани в неведение относно контекста. Общият смисъл на коментарите беше, че когато отмествали поглед от микроскопа, пробите се променяли, а когато отново погледнели, обектите се връщали към нормалния си вид. „Чудна работа.“ За Контрол, в този кратък поглед, плъзнал се по огромното множество вещи пред него, залата приличаше на голяма витрина с редки предмети: изсъхнали черупки на бръмбари, крехки морски звезди и всякакви други неща в буркани, шишенца, контейнери и кутии във всевъзможни размери.
— Някой опитвал ли е да яде от пробите? — попита той Грейс. Общо взето, беше сигурен, че ако бяха погълнали неумиращото растение, то нямаше да се върне.
— Шшшт — отвърна тя, като че ли бяха в църква и той говореше твърде силно или бе вдигнал мобилния си телефон. Контрол обаче забеляза, че Уитби го гледа озадачено, навел леко глава настрани в шлема на костюма си. Дали все пак той не бе пробвал пробите? Въпреки „терора“?
Успоредно с това се замисли, че Хсию и другите небиолози никога не са виждали катедралата с пробите. Чудеше се какво ли биха разчели те в ивиците козина на мъртвия блатен плъх или в празните стъклени очи на блатния ястреб, в изкривения му клюн. Какви ли непонятни шепоти и възклицания биха могли неочаквано да се вербализират от разрезите на дървесния мъх или кората от кипарис? Какви ли модели можеха да се открият в клонките и листата?
Прекалено абсурдна мисъл, за да я изкаже с думи, не и докато беше толкова нов тук. Може би дори и когато станеше от „старите“ на това място, ако имаше… или нямаше късмет.
Това беше.
Когато помощник-директорът затвори вратата и преминаха към следващата част от катедралата, Контрол трябваше да прехапе устни, за да не се разсмее. Представи си как пробите танцуват зад вратата, избавили се от страшните ограничения на човешкия поглед. „Нашето банално, убийствено въображение“, както се бе изразила биологът пред директора в един от редките си непредпазливи моменти преди дванайсетата експедиция.
По-късно, вече в коридора, леко изцеден от преживяването, Контрол попита Уитби:
— Това ли беше залата, която искахте да видя?
— Не — отвърна Уитби, но не добави нищо повече.
Дали не го беше обидил с отказа си по-рано?
Но дори да не беше засегнат, Уитби явно беше оттеглил поканата си.
Откъслечни гледки на селища, сега скрити в гъстаците от кудзу и други увивни растения, гниещи под мъховете: отдавна изоставено мини голф игрище на пиратска тема. Зелените му терени бяха погребани под шума и кал. Палубите на пиратите се издигаха под странен ъгъл от бурните морета на растителността, а мачтите стърчаха, прекършени под прав ъгъл, и чезнеха в мрака на започващия дъжд. До него имаше полуразрушена бензиностанция с пробит покрив от паднали дървета, а паважът беше така напукан от разкривени коренища, че се беше разпаднал на набъбнали от вода парчета с текстура и консистенция, напомнящи на тъмни, овлажнели курабии. Размазаните, неправилни силуети на къщите и двуетажните постройки през дърветата доказваха, че преди евакуацията тук са живели хора. Толкова близо до границата се осъществяваше възможно най-малко дейност, така че тези опустели места можеха да бъдат разрушени само от естествения процес на десетилетия дъжд и разлагане.