Границата се беше появила рано сутринта един ден, който никой извън „Съдърн Рийч“ не помнеше и не споменаваше. Само по себе си това необяснимо събитие беше погубило около две хиляди души на кораби, самолети и на земята. Как се вписваха призраците в тероара? Дали придаваха по-плътни нотки или напротив, дали правеха виното сухо, тебеширено, неприятно? Във всеки случай Контрол усещаше горчив вкус в устата си.
Ако тероар означаваше сливане, то входът на границата на Зона X беше върховното сливане. Той беше и върховната тайна, защото никой не разполагаше с видеозаписи за него. Ако човек не беше там и не го гледаше, никога не би могъл да го преживее. Не помагаше и да се взираш в него през бушуваща гръмотевична буря, с пълни с кал обувки и само един чадър за трима.
Стояха, подгизнали и изстинали, близо до края на пътеката, която лъкатушеше от бараките от другата страна на хълма над огромната падина, а после и върху по-твърда земя. Наблюдаваха дясната страна на висока, масивна рамка от секвоя, която бележеше местоположението, ширината и височината на входа след нея. Успоредно на пътеката се виеше линия от постоянно освежавана боя, която показваше, че границата се намира на четири и половина метра оттам. Ако човек се озовеше на три метра след линията, щяха да се активират лазерите на скрита система за сигурност, които бързо да те изпекат. Като се изключи това, армията беше оставила колкото може по-малък отпечатък; никой не знаеше какво може да промени тероара.
Що се отнася до тероара, личното му ниво беше усилено от делтите на светкавиците, които разцепваха небето, и гръмотевиците, които звучаха така, сякаш великан в лошо настроение изтръгва дървета. Въпреки това упорстваха; Чейни държеше чадър на сини и бели райета високо над главите им, изпънал ръка към небето, а Контрол и Уитби се бяха сгушили до него, стараейки се да се движат в синхрон по тясната пътека, без да се препъват. Но всичко беше безсмислено под проливния дъжд.
— Входът не се вижда отстрани — каза Чейни силно; едната страна на лицето му беше изцапана с листа и пръст. — Но скоро ще го видите. Пътеката прави завой и после излиза точно пред него.
— Не излъчва ли светлина?
Контрол плесна нещо червено с шест крака, което пълзеше нагоре по панталона му.
— Да, но отстрани не се вижда. Отстрани сякаш изобщо го няма.
— Висок е седем и половина и е широк три и половина метра — добави Уитби.
— Или, както казвам аз, висок е шейсет и широк трийсет и шест заека — пошегува се Чейни.
Завладян от внезапно великодушие, този път Контрол се засмя; стори му се, че чертите на Чейни се зачервиха от удоволствие, макар едва да се разпознаваха един друг в пороя и тинята.
Местността напомняше на параклис, дори под дъжда. Особено когато дъждът рязко спря на границата, въпреки че в пейзажа нямаше прекъсване. Контрол някак си беше очаквал еквивалента на разместване, като при снимка на две страници в албум. Вместо това изглеждаше така, сякаш газят в огромен терариум или парник с невидимо стъкло, през което се вижда слънчевият ден в отвъдния свят.
Продължиха до края сред пищна, тучна растителност и обезпокоително населен пейзаж с птици и насекоми, и елени, които се виждаха през воала на дъжда. Тук нивата на токсичност отговаряха на онези вътре в Зона X: тоест, нулеви, nada, нищо. По време на срещата Хсию беше казала нещо за допусканията в терминологията, а той беше отвърнал в крещящата тишина: „Имате предвид наричането на нещо «граница»?“ Върна лентата назад от отнемането на имената на участниците в експедициите: възможно ли беше, когато прилепиш характер и други детайли около една проста функция, да възникне различна картина?
След няколко минути газене в калта тримата свиха и спряха пред една дървена постройка.
Контрол не беше очаквал да види тук нещо красиво, но тя беше точно такава.