Но и тя се беше огънала по време на разговора, поне за миг.
Отговор: Събудих се на празния паркинг и си помислих, че съм мъртва. Помислих си, че може би съм в чистилището, макар че не вярвам в задгробния живот. Само че беше тихо и толкова празно… затова останах да чакам там, боях се си тръгна, боях се, че може да има някаква причина да бъда там. Не бях сигурна дали искам да знам друго. Тогава дойдоха полицаите, после „Съдърн Рийч“. Но аз продължавах да си мисля, че всъщност не съм жива.
Ами ако точно тази сутрин беше решила, че е жива, а не мъртва? Може би това обясняваше промяната в настроението й.
Когато Контрол свърши с четенето, остана с чувството, че Призрачната птица още го гледа, че не позволява на очите му да се откъснат, държи го прикован или той й позволява да го прави. По каквато и да било причина.
На връщане Контрол, Уитби и Чейни пътуваха в мълчание, може би предизвикано от контраста между слънцето и жегата от едната страна на границата и дъжда и студа от другата. На Контрол обаче му се струваше, че това е другарското мълчание на споделения опит, сякаш го бяха приели в елитен клуб, без предварителна покана. Отнасяше се предпазливо към това усещане; това беше пространство, където се промъкваха сенки, които не трябваше да се промъкват, където хората се съгласяваха с неща, с които по принцип не бяха съгласни, убедени, че отговарят на целите и намеренията им. Веднъж в такова пространство един колега агент го беше нарекъл „грозноват“ и беше подхвърлил неуместен коментар, че „не е типичен латинос“.
На около километър и половина от „Съдърн Рийч“ Чейни небрежно подхвърли:
— Знаете ли, носят се слухове за бившия директор и границата.
— Така ли?
Ето, започваше се. Удобството и успокоението водеха до намеци и полуразкрития на неща, които трябваше да останат скрити.
— Че веднъж е преминала границата сама — отвърна Чейни, загледан някъде в далечината. Дори Уитби като че ли искаше да се дистанцира от това изявление и се приведе напред върху волана. — Само слух — допълни Чейни. — Нямам представа дали е вярно.
Контрол обаче не се интересуваше от това, въпреки фалшивото допълнение. Истината видимо не притесняваше Чейни или пък знаеше, че е вярно, и искаше Контрол да надуши следата.
— В слуха казва ли се кога се е случило? — попита той.
— Точно преди последната единайсета експедиция.
Част от него искаше да съобщи за това на помощник-директора и да разбере какво знае тя. Друга част смяташе, че не му е дошло времето. Затова той сдъвка информацията, чудейки се защо Чейни му я предостави, и то пред Уитби. Значеше ли това, че макар и уличен в безгръбначност, Уитби е достатъчно твърд да си трае, дори когато Грейс иска от него да споделя?
— А вие преминавали ли сте границата, Чейни?
Силно изсумтяване.
— Не. Да не сте луд? Не.
В края на деня Контрол седна зад волана, пъхна ключа в стартера и декомпресира за миг. Дъждът беше отминал, оставяйки мазни локви и зеленикав блясък по тревата и дърветата. На паркинга беше останал само лилавият електрически автомобил на Уитби, паркиран диагонално на две места, сякаш течението го беше захвърлило там.
Време беше да се обади на Гласа и да докладва. По-добре да го свърши сега, отколкото да се тормози цяла вечер.
Телефонът дълго звъня.
— Да, какво? — отговори Гласът, сякаш Контрол беше уцелил неподходящ момент.
Контрол искаше да попита за нелегалната разходка на директора през границата, но тонът на Гласа го стресна и започна от растението и мишката.
Контрол премигна веднъж, два пъти, три пъти. Беше забелязал нещо, докато говореха. Беше съвсем мъничко, но го потресе. Размазан комар от вътрешната страна на предното стъкло, но Контрол нямаше представа как се е озовал там. Сигурен беше, че сутринта насекомото не е било там, а и нямаше спомен да е размазвал такова. Параноична мисъл: небрежност от страна на някой, който е претърсвал колата му… или някой е искал да му покаже, че го наблюдава?