Присъствието й беше регистрирано в „Съдърн Рийч“ след доклад, подаден от местната полиция, която я беше прибрала за скитничество: закъсняла реакция, подтикната от активното търсене, след като агенцията бе намерила другите две.
После идваше проблемът с лаконичността, противопоставена на лаконичност.
Нишката бе тънка, но Контрол вече усещаше, че цялата тази задача виси на детайлите, на детективската работа. Нищо нямаше да се получи лесно. Нямаше да има късмет, това не беше поредният смахнат любител майстор на бомби, въоръжен с изкуствен тор и някаква евтина идеология, която се разпада след двайсет минути в стаята за разпити.
По време на предварителните интервюта, преди да се реши кой ще участва в дванайсетата експедиция, според записите в досието й, биологът беше успяла да изрече само 753 думи. Контрол ги беше преброил. Това включваше думата „закуска“ като целия отговор на един въпрос. Контрол беше възхитен.
Преброи думите няколко пъти през дългите часове, докато чакаше да му настроят компютър, да му издадат пропуск, да получи паролите и кодовете и всички останали ритуали, твърде познати от обиколките през различни агенции и отдели.
Беше настоял да вземе кабинета на предишния директор, въпреки опитите на Грейс да го затвори в излъскан килер за метли, далеч от центъра на нещата. Освен това беше наредил да оставят всичко, както си е, дори личните вещи. Грейс видимо не одобряваше идеята той да се рови в нещата на директора.
— Малко сте разсеян — каза Грейс, когато другите си тръгнаха, — не сте съвсем тук.
Той само кимна, защото нямаше смисъл да отрича, че е малко странно. Но щом беше дошъл тук да преценява и да възстановява, трябваше да добие по-ясна представа до каква степен се е сринало всичко, а както беше казал един социопат в друга база: „Рибата се вмирисва откъм главата“. Разбира се, рибата се вмирисваше цялата, корупционните клетки не познаваха йерархията и не се съобразяваха с кастите, но смисълът беше ясен.
Контрол веднага се настани там, зад бюрото, което напомняше повече на стенобойна машина, сред планини и купчини от папки, разпилени бележки на ръка и лепящи листчета… във въртящия се стол, който му даваше панорамен изглед към библиотеките на стената и таблата за съобщения, отрупани с остатъци от най-различни забождани наново и наново бележки, които вече приличаха повече на странно деликатна, но произволна арт композиция. В стаята миришеше на застояло, с лек послевкус на отдавна изпушени цигари.
Размерите и теглото на компютърния монитор на директора говореха ясно за възрастта му, както и фактът, че беше умрял преди десетки години и сега беше покрит с дебел слой прах. Беше леко избутан настрани, а две призрачни сенки на календара-бележник отдолу показваха предишното му местоположение и местоположението на лаптопа, който явно го бе заменил, макар че сега никой не можеше да намери този лаптоп. Контрол мислено си отбеляза да пита дали са претърсили дома й.
Календарът беше от края на деветдесетте: това ли беше годината, в която директорът беше започнала да губи нишката на нещата? Изведнъж си я представи в Зона X с дванайсетата експедиция; как броди из пустошта без истинска цел: висока, суха петдесет и пет годишна жена, която би могла да мине и за четиридесет и пет. Мълчалива, измъчена, разкъсвана. В такава степен погълната от отговорността си, че си бе позволила да повярва, че е длъжна да последва хората, които изпраща на терен. Защо никой не я бе спрял? Нима на никого не му пукаше за нея? Или беше успяла да ги убеди? Гласът не бе обяснил. Влудяващо непълните й досиета — също.
Всичко, което виждаше, му показваше, че на нея много й е пукало, но не и за функционирането на агенцията.
Нещо опираше в коляното му отляво, под бюрото: кутията на компютъра. Дали и той беше спрял да работи през деветдесетте? Контрол имаше чувството, че не иска да вижда стаите, в които работят хардуерните техници, нещастните, безжизнени трупове на компютрите от минали десетилетия, хаотичния, безцелен музей от пластмаса, жици и платки. Или може би рибата наистина се вмирисваше откъм главата и само директорът се беше разложил.
И така, оставен без компютър, защото лаптопът му още не беше обявен за достатъчно сигурен, Контрол се зачете небрежно в протоколите от първите интервюта с членовете на дванайсетата експедиция. Беше ги водила директорът в ролята на психолог.
Другите участници в експедицията според Контрол бяха хора, на които не може да им затвориш устата, невъздържани гейзери: дърдорковци, които не спираха да бъбрят, да се суетят, да бълват клишета. Хора, които не можеха да държат езика си зад зъбите… 4623 думи… 7154 думи… и лингвистът, абсолютният шампион, която се беше отказала в последния момент, но беше достигнала 12 743 думи в отговорите си, включително героично дълъг спомен от детството, „забавен колкото бъбречен камък, пръснал се в оная ти работа“, както някой беше отбелязал в полето. Оставаше биологът с нейните 753 думи. Самоконтролът й го накара да се вгледа не само в думите, но и в паузите между тях. Например: „Харесвах всяка работа на терен“. Въпреки това беше уволнена от повечето. Мислеше си, че не е казала нищо, но всяка дума, дори „закуска“, беше прозорец. Закуските не бяха минавали добре в детството на биолога.