Тази вечер не сънува. Помнеше, че доста преди съмване го събуди нещо дребно, което пълзеше на пресекулки по покрива, но скоро и то престана. Дори не успя да събуди котката.
012: Нещо като подреждане
Сутринта, когато се върна на работа, Контрол откри, че в кабинета му е изгоряла една от флуоресцентните тръби. Столът и бюрото му тънеха в мрак. Той взе една лампа от лавиците с книги и я постави на рафта от лявата страна на бюрото си. Видя, че Уитби е изпълнил заплахата си и е оставил на бюрото дебела, малко по-измачкана папка, озаглавена „Тероар и Зона X: Цялостен подход“. Нещо в ръждата по масивния механизъм, захапал първата страница, в жълтеникавия цвят на напечатаните страници, в написаните на ръка и с различни химикалки анотации, а може би в откъснатите и залепени изображения убиваше желанието му да слиза в тази заешка дупка. Тя щеше да чака реда си, което на този етап вероятно означаваше другата седмица. Имаше още една среща с биолога, както и с Грейс относно препоръките му за агенцията, а после, в петък, беше планирано гледане на видеозаписите от първата експедиция. Да не говорим за другите належащи неща, като боядисване… Контрол отвори вратата с думите на стената. Направи няколко снимки. После взе кутия с бяла боя и четка, поискани от службата по поддръжка, и старателно боядиса всичко: до последната дума, до последния детайл от картата. Щеше да се наложи Грейс и останалите да минат без надписа „в памет“ на директора, защото той не можеше да живее с напрежението от тези думи, пулсиращи иззад вратата. Мерките за височина също, ако наистина бяха такива. Нанесе две ръце, дори три, докато остана само сянка, макар че мерките за височина, написани с различни мастила, продължаваха да прозират. Ако наистина бяха мерки, директорът беше пораснала с шест милиметра между измерванията, освен ако втория път не е носила токчета.
Като свърши тази работа, Контрол извади две от фигурките, издялани от баща му, които бе взел от шахматната дъска вкъщи, за да смени липсващите талисмани в чекмеджето. Малкият червен петел и лунносинята козичка бяха от серия, озаглавена просто „Mi Familia“. Петлето носеше името на един от чичовците му, а козата — на една леля. Баща му имаше снимки от младостта си, на които играе в задния двор с приятелите и братовчедите си, заобиколени от пилета и козички в градината, която се простираше по протежението на дървената ограда, докъдето стигаше погледът. Контрол обаче помнеше само собствените пилета на баща си — традицията или завета на пилетата, които имаха имена и никога не падаха под ножа. „Почетни пилета“, както го дразнеше Контрол.
Шахът бе хоби, което възприе, защото можеше да го споделя с баща си по време на химиотерапията и над който старият можеше да размишлява и да се мръщи, когато синът му не е в стаята. Преди рака общото им мъчение беше билярдът, в който и двамата бяха посредствени, въпреки че се забавляваха. Физическото заболяване на баща му обаче разкри и умственото му отслабване, така че това вече не беше вариант. Книги като спасение от скуката на телевизията? Не, защото книгоразделителят вече разделяше само едно море непрочетени думи от друго. Но с малко напомняне кой е на ред, шахът беше доказателство за миналото, дори когато към края баща му се объркваше.
Контрол беше нарочил издялканите животни на баща си за шахматни фигури; те бяха странна смесица, която не отговаряше особено на функцията си, защото два пъти бяха сменили предназначението си — веднъж от хора в животни, а после в шахматни фигури. Но той стана по-добър играч и интересът му нарасна, защото абстракцията се беше превърнала в нещо реално, а резултатите, макар и комични, като че ли станаха по-важни. Ходът „Абуела срещу офицера“ винаги ги караше да избухват в смях. „Братовчедът Умберто срещу Ла Собрина Мерседес“.
Сега тези фигурки щяха да му помогнат. Контрол постави петела в далечния ляв ъгъл на бюрото си, а козичката — в десния, като петелът гледаше навън, а козата — към него. Беше им залепил почти невидими нано видеокамери, които щяха да предават безжично към телефона и лаптопа му. Ако не друго, искаше поне кабинетът му да е сигурно място, да го превърне в бастион, да отстрани всички неизвестни и да ги замени само с това, което можеше да го успокои. Кой знае какво щеше да открие?