Изражението на Грейс ясно показваше какво мисли за отговора му. „В такъв случай, Джон Родригес, нямам коментари върху вашите препоръки, освен да кажа, че ще започна да ги прилагам по възможно най-мъчително бавния начин. Би трябвало да видите някои от тях в действие, например закупуването на нови препарати за миене на подовете, следващото тримесечие. Евентуално. Може би.“
Отново си представи как Грейс пропъжда биолога. Представи си също множество взаимни опити за унищожение години напред, докато някъде горе в облаците, на върха на огромен, оплискан в кръв ескалатор, двамата продължават битката помежду си.
Скованото кимване, с което намусено признаваше поражението си, не беше жестът, който се бе надявал да използва.
Но тя не беше свършила. С блясък в очите отвори едно чекмедже и извади оттам седефена кутия за бижута.
— Знаете ли какво е това? — попита тя.
— Кутия за бижута — отвърна той объркано, вече определено застанал на нокти.
— Това е кутия, пълна с обвинения — каза Грейс, като му я подаде, сякаш е приношение. С тази кутия те обявявам за презрян.
— Какво значи кутия с обвинения?
Не че искаше да узнае.
Кутийката щракна, раззина кадифена уста и от нея се изсипаха шепа от добре познатите му бръмбари, които се изтъркаляха и разпиляха по бележника й към него. Повечето се спряха преди ръба, но няколко паднаха също като листа върху скута му. Миризмата на развален мед пак се усили.
— Ето това е кутия с обвинения.
Той се опита да отвърне на удара с пълното съзнание, че почти няма шанс.
— Виждам само едно обвинение в много екземпляри.
— Още не съм я изпразнила.
— Искате ли да го направите сега?
Тя поклати глава.
— Не още. Но и това ще стане, ако продължавате да намесвате Централата. И можете да си вземете шпионите обратно.
Дали да я излъже? Това би направило излишно изпращането на съобщението.
— Защо да ви подслушвам? — Подплати думите си с невинно изражение и глас, изпълнен с истинско възмущение, като че ли наистина беше невинен.
Защото в определен смисъл се смяташе за невинен: действието пораждаше противодействие. Губиш няколко участници в експедиция, получаваш в замяна бръмбари. Някои от тях може би дори й бяха познати.
— Напротив — не отстъпи Грейс. — Освен това сте ровили в книжата ми и сте претърсили всичките ми чекмеджета.
— Не, не съм.
Този път гневът му беше подкрепен от нещо реално. Не беше тършувал в кабинета й, само беше поставил бръмбарите, но сега, колкото повече мислеше за това, толкова повече го тревожеше. Не му подхождаше, не служеше на реална цел, не даваше резултати.
Грейс търпеливо продължи:
— Ако отново го направите, ще подам оплакване. Вече смених комбинацията за заключване на вратата си. Ако искате да знаете нещо, може просто да ме попитате.
Лесно беше да се каже, но Контрол не вярваше да е така. Затова реши да я изпита.
— Вие ли пъхнахте телефона на директора в чантата ми?
Не намери сили да я попита: „Вие ли размазахте комара в колата ми?“ или каквото и да било за директора и границата.
— И защо ще правя такова нещо? — отвърна тя също с въпрос, но го гледаше сериозно и озадачено. — За какво говорите?
— Задръжте си бръмбарите за спомен — каза той. — Наредете ги в магазинчето за сувенири от агенцията и ги продавайте на туристите.
— Не, наистина, за какво говорите?
Вместо да отговори, Контрол стана и излезе в коридора. Не беше сигурен дали чува смях след себе си или някакво изкривено ехо от отдушника над главата си. Щом не беше той, кой всъщност беше претърсил кабинета на Грейс?
014: Героичните герои на революцията
По-късно, докато беше затънал в бележките, запушил ушите и очите си с тях, за да забрави за Грейс, му позвъниха от експедиционното крило и развълнуван мъжки глас му съобщи, че биологът „не се чувства никак добре — казва, че днес не може да разговаря“. Когато попита какво й е, гласът му отговори: „Оплаква се от крампи и има температура. Лекарят каза, че е настинка“. Настинка? Настинката не беше нищо.