Какво означаваше това? Нищо. Дали биологът беше повярвала? Може би. Легендата искаше да й се вярва, молеше да й се вярва: историята на добрата, стара гордост, която казва „Можем да успеем!“ Запретвайте ръкави и се хващайте на работа; ако се постараете достатъчно, ще се върнете живи и здрави, а не като съсипано зомби с отнесен поглед и рак вместо характер и непокътната краткосрочна памет.
Намери Призрачната птица в стаята, на нара й, или както някой друг би се изразил, на леглото й. Стаята съчетаваше атмосферата на варосана казармена барака, летен лагер и западнал хотел. Същите бледи стени, макар че тук прозираха боядисани графити, като в затворническа килия. На високия таван имаше капандура, а отстрани — тесен прозорец, твърде високо, за да може биологът да надникне през него. Леглото беше вградено в отсрещната стена, а срещу него имаше телевизор и дивиди плейър: само за одобрени филми и канали. Нищо твърде реалистично. Нищо, което би могло да запълни петната от амнезията. Предимно стари научнофантастични филми, фентъзи и мелодрами. Документалните филми и новините бяха в списъка „Забранени“. Предаванията за животни можеха да попаднат и в двете категории.
— Реших този път аз да ви посетя, щом не се чувствате добре — каза той през хирургическата си маска. Вече го бяха осведомили, че е дала съгласието си.
— Решихте да развалите болното ми забавление и да се възползвате, че не съм в кондиция — отвърна тя. Очите й бяха кървясали и със сенки, лицето й беше изпито. Още носеше същия странен военно-чистачески костюм, само че този път с червени чорапи. Макар и болна, изглеждаше силна. Единствената му мисъл беше, че сигурно прави страшно много лицеви опори и набирания.
— Не — отвърна той, като завъртя един яйцевиден пластмасов стол и преди да премисли как ще изглежда, се озова облегнат назад с неудобно разперени крака. Дали не позволяваха истински столове по същата причина, по която на летищата имаше само пластмасови ножове? — Не, разтревожих се. Не исках да ви разкарвам до стаята за дебрифинг. — Помисли си дали лекарствата не са замъглили мозъка й, дали няма да е по-добре да се върне по-късно. Или пък не. Вече болезнено усещаше силовия дисбаланс между двамата в тази обстановка.
— Разбира се. Охлювите форус са известни със своята любезност.
— Ако бяхте прочели по-нататък в учебника си по биология, щяхте да видите, че наистина е така.
Това му спечели апатичен смях, но и я накара да се обърне на другата страна на леглото-нар и да прегърне още една жълта възглавница. Той видя V-образните очертания на гърба й, опънатата тъкан на ризата й, нежните косъмчета по гладката й кожа личаха с микроскопска яснота.
— Ако искате, можем да отидем в общите помещения?
— Не, трябва да ме видите в неестествената ми среда.
— Изглежда доста добре — каза той и веднага съжали.
— Призрачната птица обикновено прелита около петдесет квадратни километра на ден, а не крачи напред-назад примерно стотина метра.
Той потръпна, кимна разбиращо и промени темата.
— Помислих си, че днес можем да поговорим за съпруга ви и за директора.
— Няма да говорим за съпруга ми. А директорът сте вие.
— Съжалявам. Имах предвид психолога. Грешка на езика — поправи се той, като едновременно се проклинаше и си прощаваше.
Тя се извърна леко, колкото да повдигне вежди, скрила дясното си око във възглавницата, после пак се взря в стената.
— Грешка на езика?
— Имах предвид психолога.
— Не, мисля, че имахте предвид директора.
— Психолога — упорито повтори той. Може би твърде раздразнено. Нещо в небрежната атмосфера на ситуацията го тревожеше. Не биваше да навлиза в личното й пространство.
— Щом казвате. — След това, сякаш се забавляваше с неудобството му, пак се обърна странично, за да го погледне, без да пуска възглавницата. После сънено-нагло попита: — Какво ще кажете да разменим информация?
— Какво имате предвид?