Макар да знаеше точно какво има предвид.
— Вие ми отговаряте на въпрос и аз ви отговарям на въпрос.
Контрол помълча, претегляйки ползите и опасностите от предложението. Можеше да я излъже. Можеше да я лъже цял ден и тя никога нямаше да разбере.
— Става — съгласи се той.
— Добре. Аз ще започна. Женен ли сте и били ли сте женен?
— Не и не.
— Нула на две. Гей ли сте?
— Това е още един въпрос, но не.
— Прав сте, питайте сега вие.
— Какво се случи при фара?
— Твърде общо. Бъдете по-конкретен.
— Когато влязохте, качихте ли се догоре? Какво намерихте?
Тя седна, подпряна на стената.
— Това са два въпроса. Защо ме гледате така?
— Не ви гледам. — Тъкмо беше забелязал гърдите й и сега се опитваше отново да ослепее за тях.
— Но това са два въпроса.
Явно беше реагирал правилно.
— Да, за това сте права.
— На кой да ви отговоря?
— Какво намерихте?
— Кой е казал, че си спомням?
— Вие самата. Затова ми кажете.
— Дневници. Много дневници. Засъхнала кръв по стъпалата. Снимка на пазача.
— Снимка ли?
— Да.
— Можете ли да я опишете?
— Двама мъже на около петдесетина години, застанали пред фара, и едно момиче отстрани. Пазачът на фара по средата. Знаете ли как се казва?
— Сол Еванс — каза той, без да се замисли. Но не виждаше нищо лошо в това; вече размишляваше над факта, че снимката от кабинета на директора съществува и във фара. — Това беше вашият въпрос.
Тя видимо се разочарова. Намръщи се и отпусна рамене. Веднага стана ясно, че името „Сол Еванс“ нищо не й говори.
— Какво още можете да ми кажете за снимката?
— Беше поставена в рамка, закачена на стената на средната площадка, а лицето на пазача беше оградено с кръгче.
— Оградено ли? Кой го е оградил и защо?
— Това е нов въпрос.
— Да.
— Какви са хобитата ви?
— Какво? Защо?
Това беше въпрос за широкия свят, не за „Съдърн Рийч“.
— Какво правите, когато не сте тук?
Контрол се замисли.
— Храня котката си.
Тя се засмя сподавено, а накрая се закашля.
— Това не е хоби.
— По-скоро призвание — призна той. — Освен това тичам и обичам класическа музика. Понякога играя на шах. Гледам телевизия. Чета книги — романи.
— Нищо кой знае колко особено — отбеляза тя.
— Никога не съм твърдял, че съм уникален. Какво друго си спомняте от експедицията?
Тя присви очи, притискайки с вежди останалата част от лицето си, сякаш това щеше да освежи паметта й.
— Много общ въпрос, господин директор. Много общ.
— Можете да отговорите, както желаете.
— О, благодаря.
— Исках да кажа…
— Знам какво искате да кажете. Почти винаги знам какво искате да кажете.
— Тогава ми отговорете.
— Играта е доброволна — напомни му тя. — Можем да я прекъснем по всяко време. Може би аз искам да я прекъснем сега.
Пак тази дързост или нещо друго?
Тя въздъхна и скръсти ръце.
— Горе се случи нещо лошо. Видях нещо лошо. Но не съм сигурна какво точно. Зелен пламък. Обувка. Объркано е, като в калейдоскоп. Идва и си отива. Имам чувството, че приемам чужди спомени. От дъното на кладенец. Насън.
— Чужди спомени?
Тя му хвърли предупредителен поглед.
— Мой ред е. С какво се занимава майка ви?
— Секретно е.
— Обзалагам се — отвърна тя с преценяващ поглед.
Скоро след това Контрол приключи срещата. Какво в крайна сметка беше истинската емпатия, ако не понякога да се отвърнеш и да оставиш някого на мира? Уморена и в стаята си, в съзнанието му тя не толкова бе изгубила остротата си, колкото бе станала почти прекалено отпусната.
Тя го объркваше. Той продължаваше да съзира в нея аспекти, за които не бе и подозирал, аспекти, които не съществуваха в биолога, каквато я познаваше от папките и записите. Днес имаше чувството, че разговаря с по-млада жена, по-свободна и словоохотлива, но и по-уязвима, ако бе решил да изследва в тази посока. Може би защото беше нахлул в нейна територия, докато беше болна; а може би тя по някаква причина изпробваше различни характери. Част от него тъгуваше по конфронтиращата се Призрачна птица.