Призракът беше тук, в записите след връщането й, и се движеше през текста. Неща, които се проявяваха в празните интервали и караха Контрол да не иска да изрече на глас думите й от страх, че някой няма да разбере подтекста и скритите препратки. Несвързано описание на бодил… Споменаване на фар. Едно-две изречения, описващи светлината в блатата в Зона X. Всичко това не биваше да стига до него, но той я усещаше някъде зад себе си, сякаш наднича през рамото му, което не се случваше с интервютата на другите участнички в експедицията.
Биологът твърдеше, че не си спомня нищо, също като останалите.
Контрол знаеше, че това е лъжа — или щеше да стане лъжа, ако я заставеше да говори. Искаше ли да я застави? Дали тя беше предпазлива заради нещо, което се е случило в Зона X, или просто характерът й беше такъв? В този момент над бюрото на директора премина сянка. Това — или поне нещо подобно — вече му се беше случвало, беше взимал същите решения и преди и то едва не го беше провалило и дори повалило. Но нямаше избор.
Около седемстотин думи след връщането й. Също като другите две. Но за разлика от тях, тази лаконичност беше сравнима с лаконичността й преди заминаването. И странната конкретика, която липсваше при другите. Ако антропологът казваше: „Бяхме сред непокътната пустош“, биологът казваше: „Навсякъде имаше яркорозови тръни, дори там, където сладката вода преливаше в солена… Светлината на смрачаване беше нисък блясък, сияние.“
Това, в съчетание със странната й поява на безлюдния паркинг, караше Контрол да мисли, че биологът може би си спомня повече от останалите. Че може да е по-адекватна от тях, но по някаква причина да го крие. Никога не бе попадал точно в такава ситуация, но си спомняше как един колега разпитваше терорист, ранен в главата, и провеждаше всички разпити в болницата, като постоянно отлагаше с надеждата паметта му да се върне. И тя се върна. Но само фактите, без праведните подбуди на действията си, след което беше изгубен — лесна плячка за разпитващите.
Не сподели теорията си с помощник-директора, защото, ако грешеше, тя щеше да го използва в подкрепа на отрицателното си мнение за него, но и защото искаше да я държи на нокти колкото можеше по-дълго. „Никога не прави нещо само по една причина“, често казваше дядо му и поне това Контрол беше запомнил добре.
Преди да я обръснат, биологът бе имала дълга, тъмна коса, почти черна. Имаше тъмни, гъсти вежди, зелени очи, леко изкривен нос (счупила го при падане върху скалите), а високите й скули говореха за азиатските й корени по майчина линия. Напуканите й устни бяха изненадващо пълни за слабото й, смръщено лице. Той не вярваше на очите; беше проверил дали не са били друг цвят преди експедицията.
Дори седнала, тя някак си излъчваше усещането, че е физически силна, с изпъкващи мускули между шията и раменете. Дотук всички изследвания за рак бяха отрицателни, за разлика от предишната експедиция. Контрол не си спомняше какво пише в досието й, но предполагаше, че е висока почти колкото него. Държаха я в южното крило вече две седмици, без да има какво да прави, освен да яде и да се упражнява.
Преди началото на експедицията биологът беше преминала интензивно обучение за оцеляване и боравене с оръжия в базата на Централата, предназначена специално за тази цел. Трябва да е била инструктирана с всички полуистини, които командването на „Съдърн Рийч“ смяташе за полезни въз основа на критерии, които Контрол намираше за загадъчни, дори мрачни. Трябва да е била подложена на кондициониране, за да стане по-податлива на хипнотични внушения.
Директорът-психолог вероятно бе използвала хипнотични сигнали — думи, които в определени комбинации, биха предизвикали определени ефекти. Мимолетна мисъл, когато вратата се затвори зад гърба му: дали директорът имаше нещо общо с размътването на спомените им, докато още са били в Зона X?