Докато вървеше по обратния път през нивата на сигурност, покрай фалшивите портрети и снимки, Контрол се замисли, че тя поне бе признала, че част от спомените й от експедицията са непокътнати. Това беше напредък. И все пак му се струваше, че върви прекалено бавно; от време на време му се струваше, че всичко се случва прекалено бавно, че му отнема твърде много време да разбере. Някъде тиктакаше часовник, който не можеше да види, който беше извън способностите му истински да види.
Един ден и нейният портрет щеше да виси на стената. Дали моделите позираха за портрета си приживе или го правеха по снимка? Щеше ли да й се наложи да разказва някакви измислици за преживяванията си в Зона X, без дори да си спомня докрай какво действително се е случило?
015: Седмата пробойна
В утаечните пластове на бюрото на директора бяха погребани и снимки. На много от тях се виждаше фарът от различни ъгли, на няколко — различни експедиции, имаше и репродукции от стари дагеротипи, правени при построяването на фара, офорти и карти. И на топографската аномалия, макар те да бяха по-малко. Сред тях откри и второ копие на една от снимките от стената срещу бюрото му — почти със сигурност онази, която бе видяла и биологът. Черно-бялата фотография на пазача на фара, Сол Еванс, с помощника си отляво, а отдясно, свито в сянката и покатерено на някакви камъни, криещи се в рамката — слабо момиче със загоряла от слънцето кожа и полускрито от качулката на якето си лице. Каква беше косата й — черна, кафява, руса? Не можеше да се каже по няколкото кичура, които се виждаха. Беше облечена с практична памучна риза и дънки. Снимката лъхаше на зима, тревата на фона беше оскъдна и избледняла, гребените на вълните отвъд пясъка и камъните изглеждаха някак студени. Местно момиче? Подобно на много други, можеше никога да не разберат коя е. Забравеният бряг не беше най-доброто място за живеене, ако искаш някой да те намери по данни от преброяването. Достатъчно трудно бе да се добие обща представа кой е изчезнал заради Зона X.
Пазачът изглеждаше на около петдесет, но Контрол знаеше, че е било допустимо да работи само до петдесетата си годишнина, значи беше малко под тази възраст. Загрубяло лице, брада — както може да се очаква. Капитанска шапка, която беше носил няколко години в търговския флот. Контрол не можеше да усети кой знае какво от образа му. Мъжът приличаше на ходещо, говорещо клише, сякаш години наред се беше старал да имитира ексцентричен пастор с проповеди, изпълнени със заплахи за пламъците на пъкъла, а после, каквото може да се очаква от пазач на фар. Така човек може да стане невидим: знаеше го от малкото си собствени операции на терен. Да се превърне в типаж, никой да не го вижда. Параноична мисъл: каква по-добра маскировка от това? Но маскировка на какво?
Снимката беше направена от член на Бригадата за свръхестествени и системнонаучни изследвания около шест месеца преди Събитието, създало Зона X. Фотографът беше изчезнал при появата на границата. Това беше единствената снимка на Сол Еванс, с която разполагаха, освен няколко други, направени двайсет години, преди да стане пазач на фара.
Следобедът беше към края си, но Контрол нямаше усещането, че е постигнал особен напредък. Поне си бе дал почивка от ръководството на агенцията, макар че дори тя беше прекъсната (отново) от звука, показващ, че някой се е натъкнал на реконструираната барикада от столове. Оказа се Чейни, който амбициозно се облегна на клатещата се редица, за да надникне зад ъгъла.
— … Здравейте, Чейни.
— Здравейте… Контрол.
Може би заради несигурната си позиция, Чейни изглеждаше объркан, въпреки че сам се беше натрапил. Или е мислел, че кабинетът е празен, а столовете намекват за някаква промяна в йерархията?
— Да? — попита Контрол, който нямаше никакво желание да кани учения вътре.
Хиксът на лицето му се изпъна, сякаш линиите неуспешно се мъчеха да се отскубнат и застанат успоредно една на друга.
— А, да, ами… чудех се дали сте проучили… пътуването на директора.
Последните думи бяха изречени съвсем тихо, съпроводени от бърз поглед към коридора. Дали и Чейни имаше фракция? Това щеше да бъде досадно. Но без съмнение имаше: той беше единствената реална надежда на учените, наблъскани в мазето, които очакваха още съкращения, да бъдат измъкнати един по един от кабинетите от огромната, невидима ръка на Централата и после изхвърлени в димящата преизподня на безразличието и безработицата.