— След като вече сте тук, Чейни, имам въпрос за вас: нещо необичайно в предпоследната единайсета експедиция? — Още едно нещо, което Контрол мразеше в итерациите: да си напълни устата с номера, които се помнят по-трудно от нормалните числа: — X.11.H, нали така беше?
Чейни, постигнал равновесие с грубо разместване на столовете, се появи в цял ръст с рокерското си яке на вратата.
— X.11.J. Не мисля. Документите са при вас.
Тъкмо там беше работата. Контрол разполагаше с относително суров доклад — включително със сведението, че директорът бе провела интервютата… които бяха смайващо неясни с оптимистичното си послание „нищо лошо не е станало“.
— Това е била експедицията преди специалното пътуване на директора. Мислех си, че може да сте забелязали нещо.
Чейни поклати глава. Като че ли горчиво съжаляваше, че е минал оттук.
— Не, нищо особено. Нищо не се сещам.
Дали кабинетът на директора го караше да се чувства неловко? Погледът му не се спираше върху нищо, рикошираше от отсрещната стена към тавана, а после рязко, като пърхане на крилата на нощна пеперуда, се докосна до купчините от непрофесионални улики, с които се беше обградил Контрол. Дали ги разглеждаше като купчина злато, която Контрол ще открадне или като развалени сандвичи, които го насилваха да изяде?
— Да ви питам тогава за Лаури — каза Контрол, мислейки си за двусмислените бележки за Л., които беше намерил, и филма, който скоро трябваше да изгледа. — Как се разбираха с директора?
Този въпрос явно не беше толкова неприятен за Чейни.
— Как се разбират изобщо хората, като се замислите? Лаури не ме харесваше лично, но професионално се разбирахме. Той ценеше нашата роля. Знаеше колко важно е да имаш добра екипировка.
Което вероятно означаваше, че Лаури е подписвал всички заявки за покупки на Чейни.
— Но какво можете да кажете за отношенията му с директора? — попита Контрол. Отново.
— Направо ли? Лаури й се възхищаваше, опитваше се да я направи свое протеже, но тя не желаеше. Искаше сама да напредва. И май смяташе, че той е отнесъл твърде много слава само защото е оцелял.
— Не е ли бил герой?
Славен герой от революция, налепена по стената, фалшиво пресъздадена от обектива на фотоапарата и подправени документи. Излекуван от страховитите преживявания. Станал продуктивен. И не след дълго започнал работа в Централата.
— Да, да, разбира се — отвърна Чейни. — Разбира се. Но може би беше твърде преувеличено. Той обичаше да си пийва. И да се фука. Помня как веднъж директорът каза нещо остро, сравни го с военнопленник, който си мисли, че щом е изстрадал много, знае много. Та имаше известно търкане. Но работеха добре заедно. Определено. Стояха на противоположни позиции, но се уважаваха. — Бърза усмивка, сякаш искаше да каже: „Тук всички сме другари“.
— Интересно.
Всъщност не толкова. Поредното тактическо откритие: сведения за вътрешни борби в „Съдърн Рийч“, пробив в хармонията на организацията, защото хората не са роботи и не могат да бъдат принудени да се държат като такива. Или могат?
— Да, щом казвате… — отвърна Чейни и млъкна.
— Има ли и нещо друго? — попита Контрол, като гледаше съсредоточено Чейни със замръзнала усмивка и го предизвикваше да попита отново за разследването на „пътуването“ на директора.
— Не, май не. Не. Не се сещам — рече Чейни и се сбогува по класическия си чейниски начин, след което се запрепъва през столовете и се скри в коридора.
Контрол се зае само с просто сортиране, докато успя да прегледа всички листчета и да разпредели купчините в отделни кутии за по-нататъшно категоризиране. Макар да беше забелязал, че на много места се говореше за Бригадата СС, бе намерил само три кратки споменавания за Сол Еванс. Като че ли интересите на директора бяха насочени в друга посока.
Във всеки случай откри и отдели настрана лист, изписан на ръка от директора, с на пръв поглед случайни думи и фрази, които, както в крайна сметка разбра след справка с ПМД файла на Грейс, са били използвани като хипнотични команди в дванайсетата експедиция. Това вече беше интересно. Вдигна телефона да пита Чейни, но нещо го накара да остави слушалката преди да набере вътрешния номер.
В шест и петнайсет Контрол изпита желание да се поразтъпче и излезе в коридора. Всичко беше притихнало и дори далечното радио звучеше като приспивна песен. Той продължи безцелно напред, а когато стигна до края на вече опустелия рубикон на кафетерията, чу звуци от едно складово помещение в близост до коридора, водещ към научния отдел. Почти всички си бяха тръгнали и той самият мислеше скоро да го направи, но звуците привлякоха вниманието му. Кой ли беше там? Надяваше се да е неуловимият портиер. Отвратителният препарат за почистване трябваше да бъде изхвърлен. Убеден беше, че представлява заплаха за здравето.