Той стисна дръжката и усети слабо електрическо потрепване, когато я завъртя и дръпна с всичка сила.
Вратата се отвори и Контрол залитна назад.
Пред рафтовете с материали, под острата светлина на единствената, полюшваща се ниско крушка се беше свило бледо същество.
Чертите му бяха изкривени в непоносима и все пак блажена агония.
Уитби.
Уитби дишаше тежко и се взираше в Контрол. Мъчителната агония беше започнала да се изпарява, оставяйки след себе си изражение едновременно на хитрост и предпазливост.
Очевидно Уитби току-що бе преживял някаква травма. Сигурно току-що бе научил за смъртта на роднина или близък приятел. Макар че шокът беше за Контрол.
— Ще дойда по-късно — каза той глупаво, сякаш имаха уговорена среща в склада.
Уитби скочи като дебнещ паяк, а Контрол трепна и направи крачка назад, убеден, че ученият го напада. Вместо това Уитби го дръпна навътре в помещението и затвори вратата. Имаше удивително здрава хватка за толкова слаб мъж.
— Не, не, моля ви, влезте — каза той, сякаш не можеше едновременно да говори и да покани шефа си.
— Наистина мога да се върна по-късно — повтори Контрол, все още потресен и поддържащ илюзията, че не е видял току-що Уитби крайно разстроен… а също и илюзията, че се намират в кабинета на учения, а не в някакъв склад.
Уитби го изгледа на матовата светлина на висящата крушка. Стоеше много близо до него, защото с двамата вътре помещението съвсем отесня, а високият таван не се виждаше в мрака над крушката с отражател, който насочваше светлината й само надолу. На етажерките от двете страни имаше няколко реда с препарат за чистене с лимонов аромат, консерви със супа, резервни гъби за подомиячки, чували за боклук, няколко цифрови часовника, покрити с дебел слой прах. Дълга сребриста стълба водеше някъде в тъмнината нагоре.
Контрол осъзна, че Уитби все още се опитва да овладее изражението си, съзнателно да промени намръщената си гримаса в усмивка, да изстиска остатъците от страх от чертите си.
— Само търсех малко тишина и спокойствие — каза той. — Понякога трудно се намират.
— Честно казано, изглеждахте така, сякаш сте получили нервен срив — отвърна Контрол, без да е сигурен дали иска да продължи да се преструва. — Добре ли сте? — попита той вече по-спокойно, уверен, че Уитби няма да получи психотична криза. Но все още беше смутен от факта, че ученият успя така лесно да го затвори вътре.
— Ни най-малко — отговори Уитби, когато най-после успя да се усмихне. Контрол се надяваше, че има предвид първото му изречение. — С какво мога да ви бъда полезен?
Контрол прие фикцията, която Уитби упорито му предлагаше, ако ще и само защото забеляза, че ученият е разбил вътрешната ключалка на вратата с някакъв тъп предмет. Изглежда, беше приложил сила. Значи Уитби бе търсил уединение, но и се бе страхувал да не остане затворен в стаята. Имаха щатен психиатър, когото служителите на „Съдърн Рийч“ ползваха безплатно, но Контрол не си спомняше да е срещал в досието на Уитби нещо, което да подсказва, че го е посещавал.
Нужно му бе малко повече от нормалното, но намери причина. Нещо, което щеше да прозвучи естествено и да му позволи да си тръгне в подходящия момент. Като запази достойнството на Уитби. Може би.
— Нищо особено — каза той. — Става дума за някои от теориите за Зона X.
Уитби кимна.
— Например проблемът за паралелните вселени — отвърна той, сякаш продължаваха предишен разговор, който Контрол не си спомняше.
— Че може би това, което стои зад Зона X, идва от такава — каза Контрол, заявявайки нещо, в което не вярваше, без да поставя под въпрос стесняването на фокуса.
— А, да — съгласи се Уитби, — но аз по-скоро мислех за това, как всяко решение, което взимаме, теоретично е отделено от следващото, така че съществува безкраен брой вселени.
— Интересно.