Контрол се надяваше, че ако остави Уитби да води, танцът им скоро ще свърши.
— А в част от тях решихме загадката — обясни Уитби, — при някои нямаше загадка, нямаше Зона X. — Напрежението в гласа му се засилваше. — Това може да ни успокои. Може дори да ни задоволи. — После лицето му посърна.
— Ако не беше една друга мисъл. Някои от тези вселени, в които решихме загадката, може да са отделени от нашата с най-тънки мембрани, с най-незначителни вариации. Никога не го забравям. Баналните детайли, които пропускаме, и всичко, което правим, ни отклонява от отговора.
На Контрол не му допадна изповедническият му тон, защото оставяше впечатлението, че Уитби разкрива едно, за да скрие друго; също като разказа на биолога за усещането за потъване. Това, едновременно с паралелните вселени на възприятията, отваряше пропаст между двамата, защото Контрол имаше чувството, че Уитби говори за пробойни — същите пробойни, за които той мислеше всеки ден. Фактът, че Уитби говори за тях, го ядосваше териториално и макар да нямаше никаква логика, го караше да се чувства така, сякаш ученият коментира миналото му.
— Може би е заради вашето присъствие, Уитби — рече Контрол. Беше шега, но жестока, защото целеше да отблъсне другия и да сложи край на разговора. — Може би, ако не бяхте тук, вече щяхме да сме го разгадали.
На лицето на Уитби се изписа ужасно изражение, нещо средно между разбирането, че Контрол се шегува, и съзнанието, че няма никакво значение дали се шегува или говори сериозно. Всичко това подсказа на Контрол, че тази мисъл не е нещо ново, а много пъти е хрумвала на Уитби. Твърде неискрено би било да добави: „Не исках да кажа това“, затова една версия на Контрол просто си тръгна, тичайки по коридора колкото може по-бързо, като съзнаваше, че измъкването му е било неортодоксално, но неспособен да се спре. Бягаше по зеления мокет, докато стоеше там и се извиняваше/замазваше със смях/променяше темата/получаваше фалшиво обаждане по телефона или… както в действителност направи, не каза нищо и настъпи неловко мълчание.
Сякаш за отмъщение, макар тогава Контрол да не го разбра, Уитби попита:
— Нали вече гледахте филма? От първата експедиция?
— Още не съм — отвърна Контрол, сякаш си признаваше, че е девствен. Беше го планирал за утре.
Уитби потрепери безмълвно по средата на собствения си въпрос, спастичен опит да се измъкне или да отхвърли… нещо… но Контрол остави друга, бъдеща версия на самия него да попита защо.
Съществуваше ли реалност, в която Уитби беше решил загадката и в момента му го съобщаваше? Или реалност, в която той удушаваше Уитби, само защото е Уитби? Може би някога, в този момент, той срещаше Уитби в пещера след ядрен холокост или в магазина, докато купува сладолед за бременната си жена, или докато броди навън — може би в някои сценарии се бяха срещнали по-рано: Уитби, досадният заместващ учител по английски в първи курс на гимназията. Може би сега донякъде се досещаше защо Уитби не е напреднал, а научната му работа постоянно се прекъсва от дребни услуги за другите. Искаше му се да припише на Уитби локализирана травма, която да обясни поведението му; чудеше се дали още не е пробил достатъчно пластове, за да достигне до центъра на Уитби, или няма такъв център и пластовете дефинираха самия човек.
— Това ли е стаята, която искахте да ми покажете? — попита Контрол, за да смени темата.
— Не. Защо решихте така? — Хлътналите очи на Уитби и изражението на хореографирано озадачение му придаваха вид на мършав бухал.
Около минута по-късно Контрол успя да се отскубне.
Но не можеше да прогони изкривеното от агония лице на Уитби от съзнанието си. Все още нямаше никаква представа защо ученият се бе скрил в складовото помещение.
Гласът се обади няколко минути по-късно, докато Контрол отчаяно се опитваше да си тръгне. Контрол беше готов въпреки Уитби. Или може би заради него. Провери дали е заключил вратата на кабинета си. Извади лист хартия, на който беше нахвърлял няколко бележки. После внимателно включи Гласа на високоговорител със средна сила на звука, която вече бе проверил за ехо, така че да не се усеща нищо необичайно.
Каза „добър ден“.
Последва разговор.
Поговориха известно време. После Гласът каза:
— Добре. — Контрол продължи да поглежда на равни интервали към листа си. — Просто се стабилизирайте и си свършете работата. Парализата също не е състоятелен вариант. Наспете се хубаво довечера!