Бяха открили над сто и петдесет фрагмента, повечето с продължителност от десет секунди до две минути, заснети от оцелелите. Някои бяха донесени от Лаури, други от четвъртата експедиция. Не се препоръчваше гледане повече от час наведнъж. Малцина бяха издържали дори толкова.
— Междувременно ще ви чакам отвън. Ако свършите по-рано, почукайте на вратата.
Контрол кимна. Значеше ли това, че ще бъде заключен? Явно да.
Грейс стана от мястото си. Контрол го зае, а преди тя да си излезе, неочаквано усети на рамото си ръката й, вложила в жеста може би малко повече тежест от необходимото. После се чу щракването на ключалката отвън и той остана сам в мраморната гробница, изписана с имената на привидения.
Сам беше пожелал да гледа видеозаписа, но сега му се искаше да се откаже от това изживяване.
На първите кадри се виждаха нормални неща — издигането на лагера, фарът в далечината, който от време на време рязко влизаше в кадър. На фона се забелязваха тъмните силуети на дърветата и палатките. Синьо небе изпълваше екрана, когато някой пускаше камерата, но забравяше да я изключи. Чуваха се смях и бъбрене, но Контрол, като зрител или пътешественик във времето, вече беше изпълнен с подозрение. Това очакваните, нормални неща ли бяха — банални другарски отношения между човешки същества — или намеци за тайни съобщения, подкожни и убедителни? Контрол не бе желал тази намеса, това замърсяване от чужди анализи и мнения, затова и не бе прочел всичко в папките. В този момент обаче осъзна, че вече е твърде брониран от предварителна информация, и твърде циничен към предпазливостта си да не се изложи. Ако не внимаваше, всичко щеше да бъде преувеличено и неправилно изтълкувано, докато накрая всеки кадър щеше да внушава заплаха. Не забравяше бележката на един друг анализатор, че никоя друга експедиция не е виждала това, което той щеше да види. Поне от тези, които се бяха завърнали.
Последваха няколко сегмента от видеодневника на ръководителя на експедицията по здрач — уловеният й силует, огънят зад нея — които не съобщаваха нищо, което Контрол вече да не знае. На следващите седем отрязъка от по четири-пет секунди не се виждаше нищо, освен петнисти сенки — нощни кадри без никакъв контраст. Въпреки това той упорито присвиваше очи с надеждата да различи някаква форма или образ. В крайна сметка си остана със самосбъдващото се пророчество на черни точки по краищата на зрителното му поле, напомнящи на малки въртящи се паразити.
Мина един ден, в който участниците в експедицията се пръснаха като вълна от базовия лагер, а Контрол се опитваше да не се привърже твърде много към някой от тях. Не се омайваше от чара на честите им шеги. Нито от видимата им сериозност и компетентност — едни от най-добрите умове, които „Съдърн Рийч“ бе успяла да намери. Небето се покри с облаци. Отрезвяващ момент, когато попаднаха на останките от колона военни камиони и танкове отпреди появата на границата. Вече бяха започнали да се покриват с пръст и да обрастват. До петата експедиция всичко това щеше да е изчезнало и всички следи от него — заличени. Зона X щеше да си го присвои за свои цели — привилегията на победителя. Но нямаше човешки останки, които да притеснят първата експедиция, макар Контрол да виждаше намръщените изражения на някои лица. Ако човек се вслушаше внимателно, вече можеше да долови смущенията на радиостанциите им и все повече реплики от типа на: „Обади се“ или „Там ли си“, последвани от силно пращене.
Още една вечер, още едно съмване. Контрол имаше чувството, че се движи в бърз клип и почти можеше да се отпусне в капсулата на всеки безобиден миг, обгърнат от блажено неведение за останалите. Но смущенията вече се бяха разпространили и общуването по радиостанциите се бе превърнало в поредица от словесни недоразумения. Слушащият и слушаният бяха започнали да се поддават на някаква външна сила, макар още да не го съзнаваха. Или поне не изразяваха на глас тревогите си пред камерата. Контрол предпочете да не връща отново тези моменти. От тях го полазваха тръпки, леко му се повдигаше и общото чувство на световъртеж и клаустрофобия се усилваше.
Накрая обаче не можеше повече да се заблуждава. Стигна до прочутия двайсетсекунден клип, заснет според документите от Лаури — антрополог и военен експерт на екипа. Привечер на втория ден, последни лъчи на залеза. Тъмният силует на фара в далечината. В невинността си не бяха съзрели опасността от разделянето на експедицията. Групата на Лаури беше решила да бивакува сред останките на изоставени къщи по средата на пътя към фара. Дори не можеха да се нарекат село и нищо такова не беше отбелязано на старите карти, но бяха най-голямото населено място в района.