Шумолене, което Контрол свързваше с морски овес и бриз, но съвсем слабо. Руините на старите стени хвърляха тъмни сенки на фона на небето; виждаше се широката линия на каменната пътека, преминаваща между тях. Камерата леко трепереше в ръцете на Лаури. На преден план една жена — ръководителят на експедицията — крещеше: „Накарайте я да спре!“ Лицето й изглеждаше като маска от светлината на камерата с тъмни сенки покрай очите и устата й. Срещу нея, от другата страна на грубо скована дървена маса, като че изгоряла, жена — ръководителят на експедицията — крещеше: „Накарайте я да спре! Моля ви, спрете! Моля ви, спрете!“ Камерата подскочи и се завъртя, после застана стабилно, вероятно все още в ръцете на Лаури. Човекът, който държеше камерата, започна да диша тежко и Контрол разпозна звука, който бе чул преди малко — шепнещ дъх с плитко хриптене. Нямаше никакъв вятър. Чу и настойчиви, остри гласове встрани от камерата, но не можеше да разбере какво казват. Жената вляво на екрана спря да крещи и се вгледа в обектива. Жената вдясно също замлъкна и се взря в камерата. Маските им излъчваха един и същи страх, молба и объркване към него през разстоянието във времето и пространството. Не можеше да различи двете проявления, не и на тази мижава светлина.
Но след това, изправил се напрегнато на мястото си, макар да знаеше какво предстои, Контрол осъзна, че не сумракът е ограбил всички цветове от обкръжението им. По-скоро като че ли нещо се беше намесило в пейзажа; нещо толкова неимоверно голямо, че краищата му бяха далеч извън обсега на камерата. В последната секунда на записа, докато двете жени още седяха замръзнали и с втренчени погледи, фонът сякаш се размърда и продължи да мърда… последван от още по-смразяваща поредица от кадри: този път пред камерата стоеше Лаури, правеше глупави физиономии на плажа на следващата сутрин, а операторът зад камерата се смееше. Нито дума за ръководителя на експедицията. Нито следа от нея. Контрол знаеше, че тя липсва и в по-нататъшните кадри. Никакво обяснение от Лаури. Тя все едно бе заличена от паметта им или през изминалата нощ всички бяха преживели някаква огромна, невъобразима травма, докато камерата е била изключена.
Но разпадът продължаваше въпреки привидното им щастие и спокойствие. Лаури говореше думи без всякакъв смисъл, а жената зад камерата отговаряше така, сякаш го разбираше; нейната реч още не бе деформирана.
Касапницата го следваше от екрана, докато излизаше, съпроводен от Грейс, към светлината — различна светлина. Щеше да го преследва още известно време. Не беше сигурен, трудно му бе да облече нещата в думи и когато Грейс го попита добре ли е и го хвана за ръката, сякаш за да го вдигне, успя само да промърмори и да кимне. Знаеше, че състраданието й си има цена и че по-късно сигурно щеше да я плати. Затова се измъкна, избърза напред и измина останалата част от пътя сам.
Целият ден беше пред него. Трябваше да дойде на себе си. Чакаше го среща с биолога, после оперативка, после… вече не помнеше какво. Когато се спъна и падна на коляно, осъзна, че е стигнал до кафенето и познатия зелен мокет със стрелки, сочещи към двора. Облян в светлината, струяща през широките, почти като в катедрала прозорци. Навън беше слънчево, но той вече виждаше гневното сиво в белите облаци, предвещаващо следобеден дъжд.
В черната вода под слънцето греещо среднощ плодовете ще узреят и в мрака на златното ще се пукнат за да разкрият откровението на фаталната мекота в земята.
Фар. Кула. Остров. Пазач на фара. Граница с огромна искряща врата. Директор, която може би е преминала нелегално през границата, използвайки същата тази врата. Размазан комар на предното стъкло. Измъченото лице на Уитби. Вихрушката от светлина на границата. Телефонът на директора в чантата му. Демонични записи, съхранявани в мемориална катафалка. Детайлите започваха да го давят. Да го поглъщат. Нямаше как да ги остави да се уталожат, нито да разбере кои са важни и кои — незначителни. Беше започнал с „нисък старт“, както бе пожелала майка му, но не беше стигнал далече. Имаше опасност новопостъпващата информация да заличи подготовката му и знанието, което бе донесъл със себе си. Беше запаметил купища папки и тактики. А трябваше скоро да се зарови по-сериозно в бележките на директора, въпреки че те щяха да повдигнат нови загадки, убеден беше в това.