Пищенето беше продължило чак до края. Операторът зад камерата не приличаше на човек. Събудете се, умоляваше Контрол членовете на първата експедиция, докато гледаше записа. Събудете се и осъзнайте какво ви се случва. Но те не го направиха. Не можеха. Намираха се на километри разстояние от него, а и бе закъснял с над трийсет години, за да може да ги предупреди.
Контрол сложи ръка на мокета и отблизо видя, че там, където са зелените стрелки, тъканта е разнищена и прилича на мъх. Почувства грубата текстура и износеност от годините. Дали това беше същият мокет отпреди трийсет години? Ако да, значи всяко значимо действащо лице от филма и папките бе минавало по него, бе стъпвало стотици пъти отгоре му. Може би дори Лаури със своята камера, ръсещ шеги преди експедицията. Мокетът беше изморен, също като агенцията, движеща се по начертаните пътеки на лунапарка, наречен Зона X.
Хората го гледаха. Трябваше да се изправи.
От сумрачните коридори на други места се гърчат форми които никога не са били и не биха могли да бъдат.
Контрол се изправи и след кратка интерлюдия в кабинета си отиде да се срещне с биолога в стаята за разпити. Нужно му бе някакво облекчение и пречистване. Беше изискал информацията от Рок Бей — най-дългият работен ангажимент на биолога преди дванайсетата експедиция. От полевите бележки и скици си личеше, че това е било любимото й място. Богата северна дъждовна гора с пищна екосистема. Беше си наела къщичка наблизо и освен снимките на скалните езерца, имаше и такива на дома й — рутинно проследяване от страна на Централата. Легло като нар, удобна кухня и черно огнище, служещо и за камина с дълъг кюнец, преминаващ в комин. Някои аспекти на дивата природа му допадаха и го успокояваха, също като простия домашен уют на къщичката.
Контрол седна и сложи бутилка с вода и папките между двамата. Този гамбит му беше омръзнал, но все пак… Майка му винаги казваше, че повтарящите се ритуали подчертават по-драматично невидимите неща. Някой ден можеше да посочи папките и да направи предложение.
Флуоресцентните лампи пулсираха и трепкаха; нещо в тях бе започнало да се поврежда. Не го интересуваше дали Грейс гледа през стъклото. Призрачната птица изглеждаше ужасно — не толкова болна, колкото като че ли бе плакала, поне така му се струваше. Около очите й имаше тъмни кръгове, а тялото й беше прегърбено и отпуснато. Всяка дързост и присмехулност бяха изгорели или решили да се скрият.
Контрол не знаеше откъде да започне, защото изобщо не му се започваше. Искаше му се да поговорят за видеозаписа, но това беше невъзможно. Думите се въртяха и оформяха в съзнанието му, за да не бъдат никога изречени, заключени между потребността и волята му. Не можеше да ги разкрие пред никое човешко същество. Ако излееше всичко това, ако замърсеше нечие съзнание, никога нямаше да си прости. Веднъж една негова приятелка, успяла да си създаде представа за работата му, го попита: „Защо го правиш?“ Имаше предвид защо служи на такава потайна цел, която не може никога да сподели, никога да разкрие. Беше й отговорил по стандартния надут начин, за да се самоиронизира, да прикрие сериозността си. „За да знам. Да повдигна булото“. Да премина границата. Още докато го изричаше, осъзна, че в същото време й казва, че няма нищо против да я остави там сама, от другата страна.
— За какво бихте искали да поговорим? — попита той Призрачната птица, не защото нямаше въпроси, а защото искаше тя да води.
— За нищо — отвърна апатично тя. Думите прозвучаха преднамерено вяло.
— Все нещо трябва да има.
Той се молеше. Дано да има нещо, което да го разсее от касапницата в главата му.
— Аз не съм биологът.
Тази реплика извади Контрол от вглъбението му и го накара да се замисли над смисъла й.
— Вие не сте биологът — повтори той като ехо.
— На вас ви трябва биологът. Аз не съм биологът. Идете да говорите с нея, не с мен.
Какво беше това — криза на личността, психотичен пристъп или просто метафора?
Независимо от отговора, Контрол осъзна, че срещата е била грешка.
— Можем да опитаме отново следобед — предложи той.
— Какво да опитаме? — сопна се тя. — Да не мислите, че това е някаква психотерапия? За кого?
Преди да й отговори, тя с едно рязко движение изблъска папките и водата от масата и с две ръце стисна неговата. Не го пускаше. В очите й се четяха непокорство и страх.