— Какво искате от мен? Какво искате всъщност?
Контрол махна със свободната си ръка на охраната, за да им даде знак да не влизат. С периферното си зрение отбеляза, че се отдръпнаха някак внезапно, сякаш нещо чудовищно ги засмука обратно през вратата.
— Нищо — отвърна той, за да види реакцията й. Дланта й беше лепкава и топла, не особено приятна; определено нещо се случваше под кожата й. Дали не беше вдигнала още по-висока температура?
— Няма да ви помагам да описвате собствената ми патология — процеди тя задъхано, а после изкрещя: — Аз не съм биологът!
Той се отдръпна, избута стола си назад и се изправи, без да откъсва очи от нея. Тя се отпусна отново на мястото си, забола поглед в масата. Чувстваше се ужасно, задето е така разстроена, още повече че може би той го бе предизвикал.
— Която и да сте, ще продължим по-късно.
— За мен ще бъде удоволствие — промърмори тя със скръстени ръце.
Докато си вдигне шишето с вода и разпилените папки и стигне до вратата, в нея отново нещо се промени.
Гласът й трепереше на ръба на някаква нова емоция.
— Когато заминавах, край резервоара с вода отзад имаше двойка щъркели. Още ли са там?
Трябваше му секунда да разбере, че има предвид заминаването за експедицията. И още секунда да осъзнае, че това е почти извинение.
— Не знам. Ще проверя.
Какво се бе случило с нея там? Какво се бе случило с него тук?
Последният фрагмент от филма оставаше сам в категорията си: „Необясними“. Всички вече бяха мъртви с изключение на ранения Лаури на средата на пътя към границата.
В продължение на цели двайсет секунди обаче камерата се рееше над искрящите тръстики в блатата, наситеносините езера, рошавите бели гребени на морето, връщаше се към фара.
Спускаше се и се издигаше, падаше и се възвисяваше.
Със смразяващ ентусиазъм.
Всепоглъщаща радост.
017: Перспектива
Контрол започна да прескача стъпала и да забелязва неочакваната поява на други. Дойде време за обяд след оперативката, която Контрол забрави в мига, в който приключи, и колкото и да се опитваше, почти нищо не можеше да си спомни. Беше дошъл тук, за да разнищи загадка, но имаше чувството, че тя разнищва него.
Помнеше, че известно време говори за това, как иска да научи повече за фара и връзката му с топографската аномалия. След което Хсию каза нещо за моделите в проповедта на пазача на фара, а единственият член на отдела за реквизити — възрастен, прегърбен мъж на име Дарси — с тънък тенекиен глас изкоментира нещо за „решаващата роля на отдела за историческа точност, сега и в бъдеще“.
Членовете на експедицията бяха насядали около лагерния огън, заобиколен от дървета. На фона пълзеше или се тътреше нещо толкова голямо, че очертанията му не се виждаха; пристъпваше невъзмутимо между дърветата и огъня. Контрол не искаше да мисли какво може да бъде толкова огромно и същевременно толкова гъвкаво, че да се движи по този начин, не желаеше да си представя течна стена от ивици плът.
Може би трябваше да продължи да кима и задава въпроси, но все повече се дразнеше от начина, по който асистентката на Хсию, Еми Не-знам-коя-си, хапеше устната си. Бавно. Методично. Без да мисли. Докато драскаше бележки или шепнеше някаква информация на ухото на лингвиста. Горната й устна се отдръпваше, разкривайки белезникавото бяло на левия горен кучешки зъб и резец и розовия й венец, а после с почти ритмична точност започваше да гризе и пуска, да гризе и пуска лявата страна на долната си устна, която постепенно стана почервена от червилото.
Нещо за миг премина или се просмука през фона на екрана, а по средата стоеше брадат мъж — не Лаури, а друг, на име О’Конъл. Отначало Контрол си помисли, че О’Конъл мърмори нещо на непознат за него език. Докато се мъчеше да открие логика и да схване сцената, Контрол едва не позвъни на Грейс още същия миг, за да сподели откритието си. След още няколко кадъра обаче видя, че мъжът всъщност хапе устната си и не спря, докато тя не прокърви; през цялото време погледът му беше втренчен в камерата, защото както Контрол бавно осъзна, нямаше друго място, към което да може да гледа безопасно. Докато дъвчеше, О’Конъл наистина говореше нещо, но думите не бяха уникални — не и след като Контрол бе прочел надписите на стената. Това беше възможно най-първичното и по тази причина, възможно най-баналното послание.