Последва предсказуем обяд в кафетерията. Стабилизиращ обяд, помисли си той, но думата „обяд“, повторена много пъти, изгуби смисъл и се претопи в „бяг“, а тя — в бягащ бял заек, който се превърна в биолога на потискащата маса, а тя — в експедиция, насядала около лагерен огън, без ни най-малка представа какво я очаква.
Контрол вървеше след Чейни и една версия на Уитби, която го изпълваше ту с опасения, ту със загриженост, а Хсию и Грейс ги следваха. Уитби не беше присъствал на оперативката, но Грейс го беше видяла да се шмугва в един страничен коридор, докато слизаха за обяд, и го беше повлякла заедно с тях към столовата. Всички отстъпваха пред Уитби в естествения му хабитат. Той едва ли харесваше кафетерията само заради храната. Изглежда беше заради откритото въздушно пространство и ясните гледки. Може би просто за да има много посоки за бягство.
Уитби ги заведе до една кръгла масичка от имитация на дърво с ниски пластмасови седалки, сбутана в най-далечния ъгъл, близо до стълбите, които водеха към общо взето празното пространство, известно като „третото ниво“, което току-що бяха освободили и на практика представляваше излъскана площадка с няколко конферентни зали. Контрол се сети, че Уитби е избрал тази маса, за да може да смести тънката си фигура в нишата на стената като предпазлив стрелец — колкото и малко вероятно да изглеждаше това в неговия случай — за да обхване с поглед цялата кафетерия чак до двора и размитата зеленина на тресавището, разтваряща се във влажни мехурчета от конденз по стъклата.
Контрол седна с лице към Грейс, а Уитби и Хсию се настаниха от двете й страни. Чейни се пльосна на стола до Контрол, срещу Уитби. Намусеният хикс на лицето му се приближи към тях и загрижено рече:
— Аз ще удържам крепостта, докато вие си вземете храна, после ще отида и аз.
— Ако ми донесете една круша или ябълка с вода, ще остана вместо вас — отвърна Контрол. Леко му се повдигаше.
Чейни кимна, удари по масата с едрите си ръце и се отдалечи с другите, докато Контрол съзерцаваше голямата снимка в рамка, закачена на стената. Над двайсетгодишна и покрита с прах, на нея се виждаше ядрото на екипа на „Съдърн Рийч“ по онова време. Контрол разпознаваше някои лица от различните си срещи, а погледът му се спря върху Лаури, който няколко години след експедицията още изглеждаше изпит и измъчен. Уитби също беше там, ухилен, близо до центъра. Снимката внушаваше, че някога ученият е бил любопитен, бърз, оптимистичен. Дори изчезналият директор беше там, макар и само като тежка сянка в левия край. Беше надвиснала над другите, решена нито да се усмихва, нито да се мръщи.
По онова време трябва да е била нова в екипа, помощник на тогавашния психолог. Грейс беше постъпила пет години след нея, едновременно с напускането на Лаури. И на двете сигурно не им е било лесно да си проправят път в йерархията и да удържат властта. Това е искало твърдост и упоритост. Може би прекалено много. Но поне беше пропуснала лудостта на първите години, от които бе оцеляла само хипнозата. Криптозоолозите, почти спиритуалистичният подход, въвеждането на парапсихологията, която трябваше да вземе голите факти и да произведе… какво? Информация? Никаква информация не можеше да се извлече от техните гадателства.
Другите се върнаха от бюфета, като Чейни му носеше чиния с круша и вода, както беше помолил. Контрол си помисли, че ако по-късно следобед се случи някаква трагедия и се наложи съдебните медици да възстановяват събитията според съдържанието на стомасите им, Чейни би им изглеждал като придирчива птица, Уитби — като прасе, Хсию — като маниак на тема здравословно хранене, а Грейс — като някой гризач. Тя седеше, облегната на стола си, с два пакета крекери и кафе, сякаш възнамеряваше да ги използва като доказателство срещу него. Той се стегна и се опита да избистри главата си с глътка вода.
— Оперативки всеки четвъртък или през четвъртък? — попита той, само за да опипа почвата и да завърже разговор. Потисна автоматичния си импулс да използва въпроса, за да подхване прикрито изследване на мотивацията в отдела.
Грейс обаче нямаше желание за разговори.
— Искате ли да чуете една история — каза тя и това не беше въпрос. Изражението й подсказваше, че е намислила нещо.
— Разбира се — отвърна Контрол. — Защо не?
Чейни се размърда неспокойно до него, а Уитби и Хсию изглеждаха така, сякаш искаха да се сплескат и смалят, без да поглеждат към Грейс, все едно се беше превърнала в отблъскващ магнит.