Тя впери очи в него и той изгуби желание да гризе крушата си.
— Става дума за агент от „Вътрешен тероризъм“.
Гледай ти.
— Много интересно — рече Контрол. — Известно време и аз бях такъв.
Грейс продължи, сякаш не бе казал и дума.
— Става дума за провалена мисия, третата му подред след края на обучението. Не първата, не втората, а третата, така че няма оправдание. Каква била задачата му? Да наблюдава и докладва за членове на сепаратистка паравоенна групировка по северозападното крайбрежие, базирани в планините, но слизащи в два ключови пристанищни града, за да набират нови хора. — Централата беше убедена, че радикалните клетки в тази групировка имат волята и ресурсите да осуетяват транспорта, да взривяват сгради и много други неща. — Без съгласувани политически възгледи и визия. Предимно невежи бели мъже, на студентска възраст, но неучащи. Няколко радикализирани жени и обичайните други, които не знаят какво са намислили невежите им мъже. И никой от тях не е толкова глупав, колкото агентът.
Контрол стоеше неподвижно. Имаше чувството, че лицето му се пропуква. Ставаше му все по-топло, в тялото му бавно пълзеше гъделичкащ пламък. Нима тя се опитваше да го разруши камък по камък? Пред няколко души от агенцията, с които вече е установил някакво разбирателство?
Уитби изглеждаше така, сякаш към него върви непознат и отдалеч му говори нещо, а той съжалява, че още не може да го чуе. Чейни пухтеше, изразявайки неодобрението си от посоката, в която може би вървеше всичко това.
— Звучи ми познато — каза Контрол, защото наистина беше така и дори знаеше какво следва.
— Агентът прониква в групата или в нейната периферия — продължи Грейс. — Запознава се с някои приятели на хората в ядрото й.
Навъсена и забола поглед в нещо много интересно на килима, Хсию стана, взе таблата си, сбогува се ведро, макар и рязко, и напусна масата.
— Не е честно, Грейс, и ти го знаеш — прошепна Чейни, приведен напред, сякаш за да отправи думите си само към нея. — Засада.
Според Контрол обаче си беше честно. Съвсем честно. След като не бяха приели предварително правилата.
— Агентът започва да следи приятелите и те го отвеждат в един бар. Приятелката на заместник-шефа обича да пийва в това заведение. Тя е в списъка; запомнил е снимката й. Но вместо само да я наблюдава и докладва, този умен агент пренебрегва заповедите и започва разговор с нея в бара.
— Искате ли аз да ви разкажа останалото? — прекъсна я Контрол. Защото можеше, не, искаше, имаше свирепо желание да го направи и изпитваше перверзна благодарност към Грейс, защото това беше толкова човешки проблем, толкова банален човешки проблем на фона на всичко останало.
— Грейс… — обади се отново Чейни с умолителен тон.
Грейс обаче не им обърна внимание, а се обърна към Уитби, който вече нямаше друг избор, освен да я погледне.
— Не само захваща разговор с жената, Уитби… — Ученият изглеждаше толкова слисан от името си, сякаш го беше прегърнала през раменете. — Но я прелъстява, като си казва, че това ще помогне на каузата. Защото е нагъл тип. Защото се чувства като отвързан.
Майка му беше определила това като слух, както определяше много неща, но в случая беше права.
— Преди имахме вилици и лъжици в столовата — каза печално Уитби. — Сега имаме само вилицолъжици.
Той се обърна първо наляво, после надясно, оглеждайки се или за алтернативни прибори, или за бърза възможност да се измъкне.
— Следващия път, когато разказвате историята, не включвайте прелъстяването, защото не се е случило — посъветва я Контрол. В главата му се въртеше пепелносива спирала, а ушите му тихо бучаха. — За сметка на това, може да добавите, че агентът не е имал ясни заповеди.
— Чу човека. Чу го — измърмори Чейни с деликатността на оригващо се магаре.
Грейс продължи да говори директно на Уитби, който се опитваше да привлече вниманието на Чейни с въпросително изражение какво да прави, но колегата му не можеше или не желаеше да го насочи. Да караме докрай. Да изпием отровата. Това беше партизанска война. Щеше да продължи вечно.
— И така, агентът си ляга с момичето — говореше Грейс без триумф в гласа, — макар да знае, че е опасно и че членовете на милицията може да разберат. Шефът му няма представа какво прави. Засега. И тогава един ден…
— Един ден — прекъсна я отново Контрол, защото ако щеше да разказва, трябваше да разкаже поне останалото вярно, по дяволите. — Един ден той отива в бара — това му е едва за трети път — и бива засечен от камерите, поставени предната нощ за наблюдение от гаджето на момичето. — Втория път Контрол не разговаря с нея в бара. Но третия, последен път — да. Сега му се искаше да не го беше правил. Дори не помнеше какво й е казал, нито тя на него.