— Точно така — потвърди Грейс, като лицето й за миг натежа в объркано изражение. — Правилно.
За Контрол това вече беше стар белег, макар да изглеждаше като прясна рана на всеки лешояд, решил да рови в нея, за да откъсне парче гнило месо. Рутината, с която разказваше тази история, преобразяваше Контрол в актьор, драматизиращ отдавна минало събитие от собствения си живот. Всеки път монологът му ставаше все по-гладък, детайлите — по-прости и лесни за сглобяване, думите приличаха на парченца от пъзел в устата му, които изплюваше в съвършен ред, за да образува картина. И с всеки път все повече намразваше представлението. Единственият му друг избор обаче беше да се остави да бъде изнуден от част от миналото си, от която вече бяха изминали повече от седемнайсет години и пет месеца. Въпреки че тя го следваше на всяко ново назначение, защото тогавашният му шеф реши, че Контрол заслужава по-голямо и вечно наказание от това, което бе получил в онзи момент.
В най-лошите версии, като тази, която Грейс бе започнала да разказва, той спеше с момичето, Рейчъл Маккарти, и непоправимо компрометираше операцията. Истината обаче беше достатъчно лоша и сама по себе си. Беше завършил частен колеж като протеже на майка си, отличник и нехаен фукльо, и после обучение в Централата с високи оценки. При първите си две операции беше пожънал голям успех, проследявайки една група през равнини и хълмове в централната част на страната — пикапи и тютюн за дъвчене, самотни площади в малки градчета и закуски с пържена бамя, докато наблюдаваше как онези типове с бейзболни шапки товарят подозрителни кашони в микробуси.
— Допуснах ужасна грешка. Мисля за това всеки ден. Сега то ме води в новата ми работа, кара ме да бъда смирен и концентриран.
Не, не мислеше всеки ден за това. Човек не мисли за такива неща всеки ден, ако не иска да се надигнат и да го погълнат. То просто си стоеше някъде там, безименно: тъжно, мрачно нещо, което му тежеше само понякога. Когато споменът избледнееше достатъчно, щеше да се преобрази в стара травма на рамото, слаба, но достатъчно остра болка, за да я проследи по целия й път до гърба си.
— И така — каза Контрол, а Уитби изглеждаше все по-смазан от двойното им внимание, след като и Чейни се беше изнизал под носа на Контрол. — И така, гаджето записва на лента, че някакъв непознат си говори с момичето му, което вероятно е достатъчна причина за пердах. Обаче решава да накара едно от другарчетата си да проследи въпросния непознат до кафене на двайсетина минути пеш оттам. Агентът не забелязва — забравил е да направи необходимото, за да провери дали го следят, защото е твърде развълнуван и самоуверен. — Защото е наследник на династия. Защото знае много. — И познайте с кого говори агентът? С шефа си. Само че членове на тази паравоенна група вече са имали сблъсък с шефа му преди няколко години, което, както се оказва, е и причината той да не работи лично там, а да изпрати агента. И сега всички знаят, че човекът, който говори с гаджето му, си има приказка и с известен агент на правителството.
Тук той се отклони от сценария, за да напомни на Грейс какво бе преживял тази сутрин:
— Сякаш се носех над всичко и всички, гледах ги отвисоко и се реех във въздуха. Можех да правя, каквото си поискам.
Видя, че тя схвана връзката, но не забеляза да се е почувствала виновна.
— Вече знаят, че човек от тяхната група, Рейчъл Маккарти, е имала контакт с ченгетата, а за капак, гаджето й е от онези властни, ревниви типове с подчертано чувство за собственост. И това гадже се вбесява, като вижда как агентът се връща, на следващия ден и макар че този път той не говори с Маккарти, а само й кима, допуска, че двамата си имат таен метод за комуникация. Достатъчно лошо е, че агентът се е върнал. Гаджето решава, че приятелката му сътрудничи на ченгетата и ги шпионира. И какво, според вас, правят?
Уитби се възползва от възможността да отговори на друг въпрос: измъкна се от масата и се спусна тичешком покрай стената към научния отдел, без дори набързо да се сбогува.
Контрол остана сам с Грейс.
— Ще познаете ли? — попита той, като насочи цялата тежест на гнева и самоомразата си към помощник-директора и се погрижи всички очи в кафенето, около петнайсетина чифта, да гледат към тях.