За да съживи емоциите на мъртвия сценарий, започна да мисли за неща като „топографски аномалии“, „филма от първата експедиция“ и „хипнотично кондициониране“, обратно на случаите, когато ритуалът повеляваше да си повтаря думи като „подагра“ и „домашно по математика“, за да не свърши твърде бързо при секс.
— Ще познаете ли, по дяволите? — процеди той със силен шепот и порив да се изповяда не пред другите наоколо, а пред биолога.
— Застреляли са Рейчъл Маккарти — отговори Грейс.
— Да, точно така! — изкрещя Контрол с ясното съзнание, че дори хората, обслужващи бюфета, ще го чуят и погледнат.
— Застреляха Рейчъл Маккарти — продължи той. — Въпреки че когато са започнали да търсят мен, аз вече съм си бил на сигурно място вкъщи. След два-три разговора? Съвсем стандартно при наблюдение и опит за проникване според мен. Привикаха ме за дебрифинг, а други, по-опитни агенти поеха операцията. Само че междувременно членовете на милицията са пребили Маккарти и са я завели на върха на изоставена каменоломна. Настоявали да каже истината, просто да им каже истината за човека в бара. Което тя не можела да направи, защото беше невинна и не знаеше, че съм агент. Само че това е бил грешният отговор. В този момент всеки отговор би бил грешен. — И винаги ще бъде. По времето, когато той се вълнуваше, че е помогнал за разрешаването на случая, и съдията вече издаваше заповеди за арести, гаджето беше застреляло Маккарти в главата и я беше оставило да падне мъртва в плитката вода на дъното на пропастта. За да бъде открита три дни по-късно от местните ченгета и случаят да бъде поет от полицията.
С всеки друг на негово място би било свършено, но той беше прекалено зелен, за да го знае. Години по-късно научи, че майка му го е спасила, за добро или лошо. Молила е за услуги. Дърпала е конци. Подкупвала е. Всички обичайни клишета, маскиращи тайните споразумения. Защото, както му каза тя, когато най-после си призна какво е направила, пък и вече нямаше значение, тя вярваше в него и знаеше, че има какво да даде от себе си.
Контрол прекара една година в принудителен отпуск, ходи на терапия, която не можа да поправи пробойната и премина през програма за повторно обучение, за да изкупи грешката си. После му дадоха административна работа на бюро, от която отново успя да се изкачи нагоре до възвишената недлъжност на „човек, който оправя кашите“ с ясното съзнание, че вече никога няма да му възложат задача на терен.
За да го изпратят един ден да управлява странна затънтена агенция. За да изкрещи силно в кафетерията онова, което не можеше да се насили да признае на нито една от приятелките си, пред жена, която явно го мразеше.
Малката птичка, която бе видял да лети мрачно зад високите прозорци, още беше там, но стрелкането й повече му напомняше на прилеп. Отново се събраха дъждовни облаци.
Грейс седеше пред него, охранявана отвисоко от призраците на миналото. Контрол също седеше. Сега, когато нямаше кой друг да чуе, Грейс щеше да се захване с по-малките му грехове, един по един, без определен ред. Беше прочела досието му, а беше успяла да се добере и до други. Думите се лееха от устата й и тя му разказа и други неща — за майка му, за баща му, а литанията се превърна в безумен парад или шествие, което, колкото и да бе странно, към средата вече не можеше да го нарани. Напротив, постепенно го обзе безчувствено облекчение. Хубаво, говореше му нещо. Виждаше го ясно целия: от уменията до слабостите му, от краткотрайните му връзки до номадския начин на живот, от рака на баща му до двойственото отношение към майка му. Лекотата, с която бе приел факта, че майка му е избрала работата пред семейството и религията. И всичко останало, докрай; в тона й се смесваха недоволно уважение към отказа му да се оттегли и състрадателно раздразнение.
— Вие никога ли не сте допускали грешки? — попита той, но Грейс не му обърна внимание.
Вместо това му подари мотив.
— Този път връзката ви се опита да ме отреже от Централата. Завинаги.
Гласът явно продължаваше да му помага като избягал разярен бик.
— Не съм искал такова нещо.
И да беше, вече не го искаше.
— Отново сте влизали в кабинета ми.
— Не съм.
Макар че не можеше да е сигурен.
— Опитвам се да запазя всичко такова, каквото е, заради директора, не за себе си.