Един мразовит неделен следобед Джак се появи с „ръмжащия звяр“, по собствения му израз. Беше събудил колата от зимния й сън, защото тайно бе намислил да заведе Контрол да гледат ревю на дамско бельо в местния търговски център. Контрол имаше само смътна представа какво значи това, но му звучеше смущаващо. Не искаше да ходи, най-вече защото дъщерята на съседите беше на неговата възраст и той си падаше по нея още от лятото, но трудно щеше да обясни това на дядо си. Особено при положение че дядо му никога не го бе водил някъде без майка му.
И така, Контрол претърси под седалките за монети, а дядо му запали двигателя на яркосинята спортна кола, която бе чакала два часа, докато говори с майка му вътре. Според момчето обаче дядо му искаше да си припомни как работи. Жегата беше непоносима и Контрол се потеше с якето си, докато енергично ровеше и се чудеше дали дядо му не е оставил някакви пари нарочно. Тогава можеше да купи на съседското момиче сладолед. Още беше в лятно настроение.
Нямаше пари, само мъхчета, кламери, едно-две листчета хартия и нещо студено, гладко, лепкаво, с формата на малко мозъче, от което му се повдигна: стара дъвка. Разочарован, той реши да потърси и под дългата задна седалка и тъмната пещера под предните седалки. Мушна непохватно ръка отдолу, така че да може да я върти в китката, и напипа нещо обемисто, но меко. Не, не беше меко, а увито в парцал. Най-после успя да го издърпа навън, а то тупна глухо и тежко на пода на колата. Усети смътна миризма на метал и масло. Вдигна го, разви парцала и се облегна, хванал грубото му студено тяло с две ръце. В този миг забеляза, че дядо му го гледа съсредоточено.
— Какво държиш? — попита старецът. — Къде го намери?
Контрол си помисли, че това е глупав въпрос, по-късно разбра, че е бил просто неискрен. Джак се беше обърнал и го гледаше нетърпеливо, все още с ръка на волана.
— Пистолет — отвърна Контрол, макар че дядо му виждаше това. По-късно си спомняше най-вече тъмнината му, тъмнината на силуета и неподвижността, която тя носеше със себе си.
— Прилича ми на „Колт“ .45. Тежи, а?
Контрол кимна. Започваше да се плаши. Потеше се от жегата. Вече беше намерил пистолета, но дядо му го гледаше като човек, който очаква детето да развие подаръка и да го вдигне високо, а той беше твърде малък, за да усети опасността. Но вече бе взел грешното решение. Изобщо не биваше да се качва в тази кола.
Що за психопат би дал оръжие на дете, ако ще и незаредено? Сега му хрумна. Може би психопат, който не би имал нищо против да остави пенсионерския живот в далечното си бунгало и отново да започне работа за Централата, за да управлява собствения си внук.
Към средата на следобеда. Опитайте. Опитайте пак.
Контрол и биологът стояха заедно, облегнати на масивната дървена ограда, която ги делеше от водния резервоар. Сградата на „Съдърн Рийч“ се възправяше зад гърба им, а чакълестата пътека се виеше през моравата като грапава черна река. Само двамата… и тримата охранители, които я бяха довели. После се бяха пръснали на десетина метра един от друг и се бяха обърнали така, че да наблюдават всички възможни пътища за бягство.
— Да не мислят, че ще избягам? — попита Призрачната птица.
— Не — отвърна Контрол. А ако го направеше, все пак щеше да обвини тях.
Водният резервоар имаше почти квадратна форма. От вътрешната страна на ограждението, на далечния бряг, откъм най-близката до блатото страна, гниеше стара барака. До нея стърчеше хилав бор, украсен до средата с ръждиви коледни лампички. В резервоара растяха водна леща, хортензии и лилии. Водните кончета неуморно патрулираха над сивата, на места черна повърхност. Жабите предупреждаваха за дъжд толкова шумно, че заглушаваха щурците, а от края на тревата и храстите от другата страна на резервоара се носеше бърборенето и оживлението на мушитрънчета и щръклици.
Една самотна синя чапла стоеше тържествена и притихнала по средата на резервоара. В небето продължаваха да се трупат буреносни облаци и перата й изглеждаха матови на гаснещата светлина.
— Трябва ли да ви благодаря за това? — попита Призрачната птица. Двамата се бяха облегнали на оградата. Лявата й ръка беше съвсем близко до неговата дясна и той леко се отдръпна.
— Не благодарете за това, което ви се полага — отвърна Контрол и тя леко обърна глава към него. Видя едната й повдигната вежда над замисленото й око и неопределената уста. Беше го чул някога от дядо си по бащина линия по времето, когато продаваше щипки за пране от врата на врата. — Не съм изгонил щъркелите — добави той, защото всъщност не бе искал да казва първото.