— Миещите мечки са най-лошите хищници на гнездата им — каза тя. — Знаете ли, че съществуват отпреди последната ледникова епоха? На юг живеят в колонии, но тук са застрашен вид и затова са по-самотни.
Контрол беше проверил. Щъркелите трябваше вече да са се върнали, ако изобщо имаха такова намерение. Но обикновено се връщаха на едни и същи места.
— Мога да ви дам само трийсет-четирийсет минути — каза той. Идването им тук вече му се струваше ужасен каприз, даже опасен, макар да не знаеше за кого. Но също така знаеше, че след сутрешната среща не може да остави нещата просто така.
— Мразя, когато косят и се опитват да махнат водната леща — отбеляза тя, без да му обръща внимание.
Не беше сигурен как да отговори. Това беше само един резервоар за вода, подобен на хиляди други. Целта му не беше да бъде нечий хабитат. Но да не забравяме, че биологът беше открита на запустял паркинг.
— Вижте, още има попови лъжички — каза тя и посочи, а по лицето й премина нещо, наподобяващо доволство. Контрол започваше да разбира колко жестоко е било да я държат затворена вътре. Може би сега тя нямаше да възприеме разговора им само като разпит.
— Хубаво е тук — каза той, колкото да не мълчи, но наистина беше хубаво. Излизането от сградата се оказа дори по-приятно, отколкото беше очаквал. Мислеше си да я поразпита, но силната миризма на дъжд и тъмните поройни завеси в далечното небе бързо приближаваха и той се отказа.
„Питайте я за директора — беше наредил Гласът. — Питайте я дали директорът е споменавала, че вече е пресичала границата.“ Изблъска тия мисли. Ти си холограма. Ти си конструкт. Ще хвърлям стръв през борда, докато кръвта ти кипне от гняв и вече не можеш да плуваш.
Призрачната птица побутна с обувката си голям черен бръмбар, който неистово и неспирно се луташе между брънките на оградата.
— Знаете ли защо се държи така?
— Не — призна Контрол.
През последните четири дни бе осъзнал, че доста неща не знае.
— Просто пръскат с инсектициди. Надушвам ги. Можете да видите следите от пяна по черупката му. Това ги обърква и убива; не могат да дишат от химикала. Може да се каже, че изпадат в паника. Мъчат се да се махнат от това, което вече е проникнало вътре в тях. Накрая се успокояват, но само защото кислородът вече не им стига, за да се движат.
Тя изчака бръмбарът да стъпи на плоска земя, след което тежко и рязко стовари крака си отгоре му. Чу се изхрущяване. Контрол извърна очи. Някога, в желанието си да прости на приятелка, която го беше разстроила, баща му бе казал, че тя чува различна музика.
„Питайте я за празния паркинг“, бе наредил Гласът.
— Защо според вас в крайна сметка се озовахте на онзи празен паркинг? — попита Контрол най-вече с умиротворителна цел. Всеки от ония тримата можеше да докладва на Грейс.
— В крайна сметка се озовах тук, в „Съдърн Рийч“.
В гласа й се бе промъкнала предпазлива нотка.
— Какво означава за вас онова място?
— Същото като това или нещо повече?
— Не мисля, че там е трябвало да отида — отвърна тя след кратко мълчание. — Просто усещане. Помня как стигнах дотам и в началото не го познах, а после се разочаровах.
— Как така се разочаровахте?
Призрачната птица сви рамене.
Линиите на светлината чертаеха фантастични земи в небето. Гръмотевиците звучаха като обвинителни гласове.
Питайте я дали е оставила нещо на паркинга. Това негов въпрос ли беше или на Гласа?
— Оставихте ли нещо там?
— Не, или поне не помня.
Контрол каза нещо, което беше репетирал предварително:
— Скоро ще трябва да бъдете по-откровена по отношение на спомените си. Ако не получат резултат, ще ви отведат оттук. И аз няма да имам думата къде да ви изпратят. Може да се окаже по-зле оттук, много по-зле.
— Нали ви казах, че не съм биологът? — попита тя тихо, но с жлъч в гласа.
Питайте я какво е.
Той неволно потръпна, макар да бе искрен, когато каза, че тя не му дължи нищо, задето я е довел при водния резервоар.
— Старая се да бъда откровена. Аз не съм тя… и вътре в мен има нещо, което не разбирам. Някакво… сияние… вътре.