В медицинските картони не пишеше нищо, освен за повишената й температура.
— Нарича се „живот“ — отвърна Контрол.
Тя обаче не се засмя, а тихо каза:
— Не мисля.
Ако в нея имаше „сияние“, то в него се криеше мрак. Дъждът приближаваше. Силен повей пропъди влажността от въздуха. По водата се надигнаха вълнички, а вятърът засвири в бараката. Малката елхичка се заогъва напред-назад.
— Съвсем сам сте тук, Джон, нали?
Не се наложи да й отговори, защото заваля, и то силно. Искаше му се бързо да се приберат, за да не се намокрят, но Призрачната птица не беше на същото мнение. Тя държеше да пристъпва бавно и премерено, докато дъждовните капки бодяха лицето й като иглички, спускаха се по шията й и пропиваха блузата й.
Синята чапла не помръдваше, съсредоточена върху плячката си под повърхността.
Витания
000:
Сега в сънищата му небето е тъмносиньо, с едва загатнат проблясък от светлина. Той гледа от водата към скалата високо над него. Вижда силует, който се взира надолу към него от върха… вижда как се навежда през ръба… навежда се повече, отколкото е възможно за човек, но той продължава и се навежда още по-напред, от скалата се ронят камъчета и падат във водата наоколо. А той лежи и чака в основата на скалата, плува огромен и непознаваем сред други чудовища. Чака в тъмнината беззвучното падане, без пръски, без вълни.
020: Второ възстановяване
Неделя. Ледокоп, забит в мозъка, вече покрит с короната на тъпо, но упорито главоболие, което тръгва от основата на черепа му и се разпростира напред. Сателитен щит, пазещ го от всичко по-враждебно, което би могло да се вмъкне в гнилата му орбита.
Чаша кафе. Осеян с трохи ламиниран плот с гледка към мръсната улица през чистия прозорец. Разклатен дървен стол и треперещи ръце, опитващи се да го задържат стабилно. Блед спомен за евтин дезинфектант за под, който го стиска за гърлото. Зад гърба му някаква жена повтаря поръчки, докато той се опитва да заграби по-голяма част от бара, за да не седне друг клиент до него. По закачалката за палта от лявата му страна личи, че някои хора са дошли тук през зимата и така и не са си тръгнали.
Гласът, слаб и прекъсващ, но все пак настоятелен, отпреди векове: „В ред ли е домът ви? В ред ли е домът ви?
Кажете ми, моля, в ред ли е домът ви?“
В ред ли беше домът му?
Контрол не се бе преобличал и къпал от два дни. Усещаше собствената си наситена миризма като на животно, високо ценено от траперите.
Потта отново избива от порите на челото му, протягайки умолително ръце към все по-жаркото слънце на Хедли през прозореца. Вентилаторите в кафенето се задъхват. Валяло е от предния следобед до среднощ и навсякъде има големи локви, пълни с малки кафяви неща, подобни на скариди, сгърчени и умрели в ръждива агония с изпаряването на водата.
Контрол беше спрял в края на улица „Емпайър“, на пресечката с „Мейн стрийт“. Когато беше тийнейджър, кафенето беше ретро павилион за безалкохолни. Сядаше с приятелите си на витрината с климатик и с признателност хапваше сладолед и отпиваше от кореновата бира, докато си бъбреха за момичета и спорт. Хубаво беше тогава, нещо като убежище. С времето обаче правите бохемски улици на известния като железничарски квартал бяха окупирани от проститутки, мошеници, наркомани и бездомници, които нямаха къде другаде да идат.
Докато чакаше неизбежното телефонно обаждане, Контрол гледаше през прозореца и правеше дисекция на ежедневния тероар, който се разиграваше от другата страна на улицата, пред магазина за алкохол. На ъгъла стояха двама скейтбордисти, толкова неестествено слаби, че приличаха на недохранени хрътки, с тениски, прокъсани дънки и петгодишни маратонки без чорапи. Единият държеше някакъв кафяв мелез на повод, предназначен за значително по-голямо куче.
Не ги ли беше виждал, докато тичаше? Беше тъмно, не можеше да бъде сигурен, че са били те. Но не беше изключено.
След минути към тях се присъедини жена, която определено беше виждал и преди. Висока, със синьо военно кепе върху боядисана в червено къса коса и синя куртка с дълги ръкави, златни ресни на раменете и ръкавели. Белият потник под куртката не покриваше голия й корем. Сините панталони с матов златист кант свършваха по средата на прасците й, под които се виждаха босите й, мръсни крака с яркочервен лак на ноктите. Напомняше на облеклото на рокзвезда от осемдесетте.