Лицето й беше зачервено и тя говореше оживено със скейтбордистите, дори малко вманиачено, като в същото време сочеше надолу по улицата и млъкваше, щом видеше пешеходец, за да се приближи към него с изразителни жестове, докато му разказваше някаква сложна история за трудностите си или обяснение за това, което искаше. Или дори нещо повече. Пари ли просеше? Или храна? Първите двама, които не й обърнаха внимание, отминаха спокойно, но скейтбордистите й казаха нещо и тя се разкрещя след третия, като че ли се бе отнесъл грубо с нея. Провокиран от това, иззад контейнера за боклук в другия край на магазина внезапно изскочи дебел чернокож мъж със син найлонов шлифер, твърде топъл за всеки сезон в Хедли, все едно беше статист в пиеса, и се скара на мъжа, обидил червенокосата жена. Контрол чуваше обидните думи през стъклото. После дебелият се скри обратно зад контейнера, изчезна като привидение.
А може би жената носеше перука. Може би мъжът с шлифера нямаше нищо общо с малката им сценка.
Червенокосата жена вече беше забравила за обидата и без да напуска полезрението на Контрол, заобиколи от другата страна на ъгъла, за да застане с лице към движението на „Емпайър“ в сянката на магазина. Единият от скейтбордистите я последва и й предложи цигара. Двамата се облегнаха на тухлената стена и продължиха оживения си разговор. Вторият скейтбордист, когото Контрол беше изгубил от поглед, излезе от магазина за алкохол с отворена кучешка консерва — ето че Контрол беше пропуснал нещо много важно за този магазин — и с някаква пръчка и силно дрънчене я изсипа на купчинка върху тротоара точно пред входа. После раздроби купчинката с ръба на консервата и по някаква причина замери с кутията дебелия негър, полускрит от очите на Контрол зад боклука. Реакция не последва, а и помиярът не показа ентусиазъм относно храната.
От време на време заговаряха някой клиент, излизащ от кафенето, или се приближаваха до витрината от неговата страна на улицата, но като че ли не забелязваха присъствието му. Поради факта, че не го бяха виждали повече от час или активно се стараеха да го игнорират, сякаш точно той беше публиката им, изглеждаше все едно разиграват ритуал точно пред него. Всичко това имаше по-дълбоко значение, макар Контрол да знаеше, че това може да е измамна мисъл, и то опасна. Централата рядко наемаше аматьори, въпреки че не беше невъзможно. Вече нищо не беше невъзможно. „Има ли нещо в крайчеца на окото ви, което не можете да извадите?“ Поредните думи на Гласа, които той изтълкува като: „Има ли нещо в крайчеца на окото ви, което не виждате?“ Още нещо, казано от Гласа, което беше приел като прикрита подигравка.
Ако сцената пред него беше невинна, дали можеше да изчезне в нея, да премине от тази страна на витрината към другата? Или имаше конспирация дори в купуването на кучешка храна и просенето на пари за пиячка? Тънкости, които може би му убягваха.
Първата работа на Контрол в съботната сутрин бе да се обади на Гласа от дома си. Беше сложил електронен рупор с таймер отстрани на бюрото си и го беше нагласил. Отдясно беше поставил сигналнооранжевия лист с бележките си и химикалка. Изпи чаша уиски. Удари с юмруци по бюрото: веднъж, два пъти, три пъти. Пое си дълбоко въздух. После се обади и включи Гласа на високоговорител.
Скърцане и шумолене, преди Гласът да се обади. Без съмнение беше в кабинета на долния етаж на имението си. Или в сутерена на евтин хотел. Или в хамбара на някоя ферма, под прикритие при пилетата.
— В ред ли е домът ви? — попита Гласът. Говореше някак лениво, като че ли мегалодонът току-що се е пробудил от дрямка в ледените си води. Тонът му звучеше обидно и Контрол потръпна от хлад; опита се да изцеди безпокойството си и да го замести с някаква форма на отвращение, пронизана от инат.
Пое си дълбоко дъх и за да изпревари всичко останало, което Гласът можеше да каже, се впусна в крещяща тирада от най-злостни и нецензурни обиди, докато гърлото го заболя. След като замълча от изненада, Гласът извика: „Стига!“, а после измърмори нещо дълго, треперещо и витиевато. Контрол изгуби нишката. Рупорът изрева. Контрол не му обърна внимание и прочете думите на оранжевия лист. Отбеляза първия ред. Отново се впусна в поредица от обиди. „Стига!“ Гласът отново измърмори нещо, този път влажно, кратко, стрелкащо. Контрол се унесе, унесе и забрави. Рупорът изрева. Контрол видя думите на оранжевия лист. Отбеляза и втория ред. Обиди. Мърморене. Унес. Рупор. Контрол видя думите на оранжевия лист. Отбелязване. Повторение. Изплакване. Повторение. Пети път. Шести път. На седмия път сценарият се промени. Изля върху Гласа всички измърморени, гърлени, влажни, меки думи, които беше намерил в „пищова“ на директора. Чу влажната въздишка и писък на мишената, после тромав залп от думи насреща си, но немощни, откъслечни, понятни.