Това остави белег. Съмняваше се, че заклинанието е имало пълноценен ефект, но важното беше, че Гласът вече знаеше и бе преживял нещо неприятно.
Рупорът изрева. Контрол видя думите на оранжевия лист. Свърши. Но и с Гласа беше свършено. Щеше да се наложи да му намерят друг контрольор, който да им върши работата и да не е толкова манипулативен.
— Искате ли да ви разкажа един виц? — попита Контрол. — Каква е разликата между фокусника и шпионина?
После затвори.
В петък вечерта, след енергично тичане, беше прегледал записите от разговорите си с Гласа в сряда и четвъртък. Беше подозрителен, не вярваше на начина, по който той навлизаше и се оттегляше от разговорите им, нито как проникваше в мислите му. Взе Чорисо в скута си и пусна звука от лаптопа си през телевизора. Видя как Гласът използва хипнотични команди, видя себе си разфокусиран, как главата му се носи над шията и очите му трепкат, докато Гласът, без да се отказва от металическото си, гърлено прикритие, му даваше заповеди и внушения. Гласът му казваше да не се тревожи за Уитби, да остави настрана безпокойството си, да го сведе до минимум, защото „Уитби никога не е бил от значение“. После обаче даде на заден ход и изяви желание Контрол да проследи Уитби в странната му стая. Дали беше привлечен към скривалището му от някаква подсъзнателна информация? Препратка към Грейс и заповед да се върне в кабинета й, последвани от колебаене и коментари, че е „твърде рисковано“, когато научава за новия код на ключалката. Силно раздразнение по повод бележките на директора и бавния напредък в подреждането им. Последното се дължеше най-вече на дезорганизацията на директора и Контрол се чудеше дали хаосът не е бил целенасочен. Дали именно Гласът не му бе казал да се представи като „Контрол“ в агенцията? Той отхвърли тези умопомрачителни мисли.
Докато Контрол линееше под хипнозата, Гласът говореше с острота и фокус, които инак му липсваха, и с нехайна перверзност му казваше, че следващия път иска да завършат „с виц“. Доколкото виждаше, бе служил и за жив касетофон на Гласа. Гласът изтръгваше дословно повторение на разговорите му, което обясняваше защо се бе прибрал толкова късно вкъщи в сряда, макар да му се струваше, че е приключил бързо. Контрол беше изпратен на експедиция в „Съдърн Рийч“ и също като всички пратеници в Зона X, никой не му бе казал истината. С право му се струваше, че получава информацията твърде откъслечно. Какво ли друго бе правил, без да разбере?
Затова взе един лист в сигнално оранжево, който да не може да пропусне, и написа:
— „КОНТРОЛ, ТИ СИ ПОДЛОЖЕН НА ХИПНОТИЧНО ВНУШЕНИЕ ОТ ГЛАСА!
— Отбележи този ред и започни да крещиш обиди.
Мини на следващия ред.
— Отбележи този ред и започни да крещиш обиди.
Мини на следващия ред.“
Изплакване, повторение, изведен от рупора, върнат от рупора. До последния ред, на който пишеше: „Отбележи този ред и повтори тези фрази“, след което следваха всички фрази, открити на бюрото на директора. За да изкрещи и тях.
И вие ли се вълнувате?… Възможност за значителна вариация… Парализата не е състоятелен анализ… Консолидация на властта… Няма полза от риска… Носи се, носи се, но не като човек, а като нещо свободно и плаващо…
Да претовари системата, както не бяха успели учените с белите зайци. Да докара Гласа до колапс.
Контрол беше предаден; сега нямаше да има и миг, без да погледне през рамо. Видя биолога до водния резервоар; двамата гледаха бараката. Поведе я обратно към агенцията и тя ги погълна. Майка му го води за ръка по пътеката към лятната къща, дядо му ги чака, енигматична усмивка превръща лицето му в загадка.
Лекарството за откритията му, за да не се налага да мисли за тях, беше своеобразна миниатюрна самоанихилация, докато вървеше неустрашимо от съботния следобед към неделното утро, през малкото, но пухкаво шкембе на Хедли, в което, по всичко личеше, изобщо бяха забравили за съществуването на „Съдърн Рийч“. Спомни си една зала за билярд — потракването на топките една в друга, ударите и тупванията, приятното усещане на сукното на масата, тъмнината, миризмата на тебешир и цигари. Уцелването на шега на бялата топка с осмицата, тебеширеният отпечатък от ръка върху дънковия задник на някаква жена, макар че като се замисли по-късно, тя сигурно сама си я беше лепнала там. Скоро след това си тръгна; оказа се, че баналността на зърнестото утринно слънце, гледано през прозорците на евтин мотел, отпечатъкът от тяло върху чаршафите, използваният презерватив, не го интересуват толкова, колкото си бе представял. Това бяха видения за други, поне в този момент — просто защото му се струваше, че искат твърде много усилия. Пак щеше да остане на същото място. Пак щеше да чува Лаури от записите. Пак щеше да вижда, несъмнено на забавен каданс, как Грейс му предлага остатъка от съдържанието на кутията си с оплаквания. Умът му пак щеше да бръмчи, да се свива и разширява, захапал Зона X.