Тя отново сви рамене.
Контрол нямаше намерение да спира на едно място, не и първия път; вместо това искаше да облети терена и да очертае границите на територията, която искаше да покрие с нея. Затова продължи нататък:
— Какво си спомняте за съпруга си?
— Това каква връзка има?
— По отношение на кое? — атакува той.
Тя не отговори и той отново настоя:
— Какво си спомняте за съпруга си?
— Че имах такъв. Малко спомени, отпреди да замина, също като за лингвиста.
Беше хитро да ги свърже, да ги накара да изглеждат като едно цяло. Размитост, не яснота.
— Знаехте ли, че се е върнал, също като вас? Че е бил дезориентиран, също като вас?
— Аз не съм дезориентирана — възрази тя, като се наведе напред, а Контрол се облегна назад. Не се страхуваше, но за момент си помисли, че трябва. Мозъчните скенери изглеждаха нормални. Бяха взети всички мерки, за да се уверят, че няма нищо, което дори бегло да напомня за зараза с инвазивен вид. Или „нарушител“, както се изразяваше Грейс, все още неспособна да изрече пред него каквото и да било, доближаващо се по смисъл до „извънземно“. Ако не друго, сега Призрачната птица беше по-здрава, отколкото преди заминаването; токсините, които повечето днешни хора носеха себе си, при нея бяха в много по-ниски нива от обичайното.
— Не исках да ви обидя — каза той. Но знаеше, че тя е дезориентирана. Каквото и да помнеше или да не помнеше, биологът, когото той бе опознал от протоколите преди експедицията, не би показала толкова бързо раздразнение. Защо бе успял да я настъпи по слабото място?
Той взе дистанционното управление и цъкна два пъти. Плоскоекранният телевизор на стената от лявата им страна изпращя и показа пикселиран, леко размазан образ на биолога на празния паркинг, неподвижна почти като паважа и тухлите на сградата пред себе си. Цялата сцена беше облята в противното зелено на нощната камера.
— Защо този пуст паркинг? Защо ви намерихме там?
Безразличен поглед, никакъв отговор. Той остави записа да върви. Понякога еднообразният фон въздействаше на разпитвания. Само че обикновено на него се виждаше заподозрян, който оставяше чанта или изхвърляше нещо в контейнер за боклук.
— Първи ден в Зона X — каза Контрол. — Вървите към базовия лагер. Какво се случи?
— Нищо особено.
Контрол нямаше деца, но допускаше, че горе-долу това е отговорът, който би получил от тийнейджър на въпроса как е минал денят му в училище. Може би трябваше да се върне малко назад.
— Но си спомняте магарешките тръни много, много добре.
— Не знам защо говорите все за тръни.
— Защото това, което сте казали за тях, показва, че си спомняте някои свои наблюдения от експедицията.
Настъпи пауза; Контрол знаеше, че биологът го гледа. Искаше му се да отвърне на огъня, но нещо го предупреждаваше да не го прави. Нещо го караше да усеща, че сънят за падането в дълбините може отново да го завладее.
— Защо съм затворена тук? — попита тя и той почувства, че отново е безопасно да я погледне, сякаш мигът на опасност беше преминал.
— Не сте. Това е част от дебрифинга ви.
— Но не мога да си тръгна.
— Засега не — призна той, — но ще можете.
Макар и само към някоя друга база; сигурно щяха да минат още две-три години, и то ако всичко вървеше добре, преди да позволят на някоя от оцелелите участнички да се върне в света. Законовият им статус се намираше в онази сива зона, която често се определяше произволно като заплаха за националната сигурност.
— Струва ми се малко вероятно — отвърна тя.
Той реши да опита отново.
— Кое би имало връзка, щом не са и тръните? Какво да ви питам?
— Не е ли това работата ви?
— Каква е моята работа? — попита той, макар много добре да знаеше какво има предвид.
— Вие ръководите „Съдърн Рийч“.
— А знаете ли какво е „Съдърн Рийч“?
— Ззззнам — просъска тя.
— Ами вторият ден в базовия лагер? Кога започнаха да се случват странни неща?
Кога бяха започнали да се случват странни неща? Допускаше, че наистина се бяха случили.
— Не помня.
Контрол се приведе напред.
— Мога да ви подложа на хипноза. Имам право. Мога да го направя.