Вмъкна се на късния филм в едно окаяно кино със залепнали дъвки и петна от кока-кола по мърлявия син мокет. Беше единственият зрител. Противно на всички очаквания, киното беше оцеляло от юношеските му години досега. Филмът беше ужасен — научна фантастика с дупки в сюжета почти като след извънземна намеса от някакво висше измерение. Но тишината и хладината на залата успокоиха изопнатите му нерви. Докато не стана време да се отправи към следващия бар. Пътят го поведе до брега и епично обикаляне на кръчмите по него. Чейни ли тропаше по вратата и питаше дали е добре?
Обърна три уискита на едно толкова западнало място, че си нямаше име. Пи местна шльокавица на някакъв купон недалеч от кея, от който преди години беше гледал през реката. Повтаряше си, че хипнозата е дреболия, че не е важна, че нищо не значи. Абсолютно нищо. Голяма работа. Хрумна му да се обади на майка си. Не можеше. Прииска му се да се обади на майка си. Невъзможно.
До следващия бар стигна вече пиян, за да се сблъска с призрак. Тази вечер вече бе зърнал няколко — извивка на устна, събуждаща спомен, потрепване на клепач, движението на нечия ръка по масата. Онези обувки. Онази рокля. Но когато срещнеш истински призрак — Нещото в Своята Цялост — то е шок. То спира дъха ти. И дъхът ти остава вътре в теб, заключен, без да можеш да го ползваш. Спира пулса ти и мърмори зловещи прокоби за бъдещето. А когато се върнеш в настоящето, отначало се чудиш кой си, защото Призракът в Своята Цялост направи Контрол различен отпреди — нещо средно между човека, който беше, и човека, който бе станал. И все пак това беше само привидение. Жена, която е познавал в гимназията. Силно. За първи път. Достатъчно близо, за да се почувства така, сякаш проявява неуважение към биолога, сякаш нашествието на призрака накърняваше впечатлението му за призрачната птица. Нищо, че беше глупаво. И всичко още повече го отдалечаваше от „Съдърн Рийч“.
Докато се опитваше да избяга от лепкавите остатъци на това преживяване, въртележката на компаса му го отнесе, замаян и пиян като кирка — в рокерски бар, където седна точно до помощник-директора. В два през нощта тук все още кипеше живот. Вонеше на пикня, все едно котки бяха маркирали територията си. Контрол я дари с недискретна широка усмивка, съпроводена с разбиращо кимване. Тя го погледна с безучастна неутралност.
— Папката е празна. Няма нищо за нея.
За кого? За какво говори?
— И да можехте да ме вкарате в специалния си ад, аз все едно работя там — цял живот, нали?
По средата на монолога той осъзна, че това не може да е наистина Грейс и че думите може би дори не излизат от устата му.
Тя го вбеси с прямотата на немигащия си поглед.
— Няма защо да гледате така — добави той. Този път сигурно наистина изрече думите на глас.
— Как? — попита тя, извърнала леко глава настрани. — Като човек, който се е отрязал до безсъзнание в моята кръчма? Вървете по дяволите.
При това предложение той се изпъна назад на стола си, опитвайки се да събере мислите си като части от игра.
Тежест върху гърдите му в мрака и светлината. Мислеше си, че е по-умен. Мислеше си, че тя е затънала в старите модели на мислене. Оказа се обаче, че и новите не помагат. Време за още едно питие някъде другаде. Забрава. После — отново прегрупиране на силите.
Контрол срещна подозрителния й поглед, докато си тръгваше с глупава усмивка. Напредваше. Тя се отдалечи от него, изтласкана от течението от отворената врата на бара и осъдителния поглед на уличните лампи.
Контрол потърка лицето си; не му допадаше наболата брада. Опита се да изтрие мъглата в съзнанието си, киселия вкус в устата си, болката в ставите си. Убеден беше, че в даден момент Гласът му е казал: „Има ли нещо в крайчеца на окото ви, което не можете да извадите? Аз мога да ви помогна.“ Разбира се, особено ако вие сте го сложили там.