Когато в неделя вечер се прибра вкъщи, провери записа от разговора си с майка си и изпита огромно облекчение, след като не намери празни места и знаци, че майка му го лъже.
Убеден беше, че в Централата цари хаос и че го е управлявала фракция с помощта на хипнотичен контрол. Сега таванът без съмнение се срутваше върху тайното мазе, а мегалодонът нервничеше в пропукания си аквариум. Грейс го беше окървавила. Него. После Контрол му беше нанесъл втори удар.
„Само Лаури имаше достатъчно опит от «Съдърн Рийч» и Зона X, за да бъде полезен“, беше обяснила майка му, след което бе продължила да говори за Лаури, докато Контрол не се почувства така, сякаш някаква историческа фигура бе оживяла от портрета си, за да му се представи. Съсипана, френетична, реабилитирана историческа фигура, която твърдеше, че не си спомня нищо извън видеозаписите. Някой, повишен вероятно само от съжаление или от разкаяние, или по друга причина, но не и поради компетентност.
— Лаури е задник.
За да я накара да млъкне. Само защото някой е оцелял, само защото са му лепнали етикет на герой, не значи, че не може да бъде и задник. Трябва да е била отчаяна, да е нямала друг избор.
— Знаех, че може да има неща, които би казал на него, но не и на мен. Знаехме, че може би ще бъде по-добре, ако не знаеш… някои от нещата, които трябваше да направиш.
Гневът се примеси със задоволството, че ги беше надушил, че поне една променлива беше отстранена. Потребността да научи повече се бореше с чувството, че вече знае твърде много. В същото време се опитваше да пропъди нова тревожна мисъл: че властта на майка му има граници.
— Има ли нещо, което не ми казваш?
— Не — отвърна тя. — Не. Мисията е все още същата: да разбереш какво се случва, което ние не знаем. Фокусирай се върху биолога и изчезналия директор.
Това ли беше мисията? Може би мисията на Гласа, която сега беше негова. Предпочете да приеме лъжата, че му е казала всичко; може би най-лошото вече беше останало зад гърба му. Беше свалил оковите. Беше взел всичко, което Грейс можеше да му даде. Беше видял филмите.
Контрол отиде в кухнята и си наля едно уиски — единственото за деня, и го глътна на един дъх, убеждавайки сам себе си, че то като по магия ще му помогне да заспи. Когато остави празната чаша на плота, забеляза мобилния телефон на директора до стационарния. Все още приличаше на голям черен бръмбар.
Обзе го предчувствие; спомни си трополенето по покрива по-рано тази седмица. Взе една кърпа за чинии, вдигна телефона с нея, отвори задната врата с Чори в краката си и изхвърли телефона заедно с кърпата в задния двор. Той се удари в едно дърво, отскочи от него и падна във високата трева край оградата. Разкарай се, телефон. Не се връщай. Върви да правиш компания на телефона на Гласа/Лаури в телефонния ви задгробен живот. Предпочиташе да се чувства параноичен или глупав, отколкото засрамен. Зарадва се, че Чори-Чорикинс отказа да хукне след телефона и пожела да остана вътре. Добър избор.
021: Повторение
Когато дойде понеделник сутрин, Контрол отказа да отиде веднага в „Съдърн Рийч“. Вместо това се отправи към дома на директора — погледна картата в интернет, препаса пистолета си и се качи на магистралата. Беше го включил в списъка със задачи, веднага щом категоризира бележките в кабинета си, само за да се увери, че хората на Грейс наистина са претърсили къщата й така щателно, както тя твърдеше. Потвърждението за манипулацията на Гласа/Лаури, а оттам и на майка му, си оставаше вяло чувство, бръмчащо някъде на заден план. По отговорите личеше, че Лаури не може да му помогне с нищо, не може да му предостави никакви средства — беше манипулиран от някой друг, далечен и недосегаем. Под прикритието на гласа Лаури се спускаше отдалеч като призрак в „Съдърн Рийч“. Сега Контрол се опитваше да ги слее в един човек, в едно намерение.
Когато тръгна, изпита желание изобщо да не се връща в агенцията, да отмине и дома на директора и да поеме по някой страничен селски път, който ще го отведе до къщата на баща му, на около седемдесет и пет километра на запад. Устоя на импулса. Къщата си имаше нови собственици, в двора вече нямаше скулптури. След смъртта на баща му скулптурите си бяха намерили добри осиновители — лели и чичовци, племеннички и племенници, въпреки неговото усещане, че пейзажът от детството му се разпада късче по късче. Така че там нямаше да намери утеха. Нито истинска история. Част от роднините му още живееха в района, но баща му бе спойката между тях, а и той не ги беше виждал от юношеските си години.