Блийкърсвил наброяваше население от около двайсет хиляди души и беше достатъчно голям, за да има няколко прилични ресторанта, малък културен център и три пресечки исторически център. Директорът живееше в квартал, където рядко се виждаха бели лица. Имаше много магнолии, надвиснали борове и дъбове, натежали от мъх. По осеяния с дупки път лежаха подгизнали клони, начупени и съборени от бурите. Масивни кедрови и циментови къщи, някои с тухлени акценти, повечето кафяви, сини или сиви, с една-две коли по алеите, насипани с чакъл или борови иглички. Подмина няколко общински коша за баскетбол, а чернокожи и латиноамерикански хлапета с велосипеди спираха и го зяпаха, докато не се скрие от погледа им. Училището беше свършило преди няколко седмици.
Къщата на директора се намираше в края на улица „Стандифорд“, на върха на един хълм. Контрол избра предпазливостта, паркира на долната улица една пресечка оттам и се качи пеш до задния й двор, следващ наклона на възвишението. Беше обрасъл с неподрязани азалии и внушителни глицинии, част от които здраво увити около стволовете на боровете. Зад кръговете от натрупани клетки за птици се виждаха няколко невзрачни островчета от компост. С времето тревата беше пожълтяла и умряла, а корените на дърветата се бяха оголили.
За веранда служеха три циментови полукръга, покрити с листа, а до една паничка, пълна догоре с мръсна вода, гниеше умряла птица. Белите френски прозорци със зелени петна от мухъл бележеха мястото, от което щеше да влезе. Само един проблем: трябваше да разбие ключалката, защото не беше подал официална молба за достъп. Осъзна, че всъщност иска да разбие ключалката. Не искаше да има ключ. Докато работеше с инструментите, които си беше донесъл, заваля дъжд. Тлъстите капки дрънчаха по нападалите през зимата листа на магнолиите.
Имаше чувството, че някой го наблюдава — може би долови някакво леко движение с периферното си зрение — точно когато успя да отвори вратата. Изправи се и се обърна наляво.
В съседския двор, далече от телената ограда, стоеше чернокожо момиче, девет или десетгодишно, с плитки с мъниста и го гледаше предпазливо. Носеше рокля на слънчогледи и бели сандали с велкро.
Контрол се усмихна и й помаха. В някоя друга вселена, но не и в тази, Контрол заряза мисията си и избяга.
Момичето не отговори на поздрава му, но и не избяга.
Той прие това като знак и влезе вътре.
Никой не беше стъпвал тук от месеци, но във въздуха се усещаше леко движение, което му се искаше да припише на невидим вентилатор или климатик, който тъкмо е спрял да работи. Само дето Грейс беше наредила да прекъснат електрозахранването до завръщането на директора, „за да й спестят пари“. Вече валеше толкова проливно, че притъмня, и той включи фенерчето си. Никой не би го забелязал — беше далеч от прозорците, а и те бяха покрити с дълги тъмни завеси. А и повечето хора бяха на работа.
Съседите на директора вероятно я познаваха като психолог с частна практика, без да подозират за ролята й в „Съдърн Рийч“. Ако изобщо я познаваха. Дали снимката в кабинета на Грейс беше аномалия или директорът наистина имаше навик да хапва барбекю с бира в ръка? Дали Лаури някога наистина бе наминавал с бейзболна шапка, тениска и скъсани дънки за хотдог и фойерверки на Четвърти юли? Хората можеха да се удвояват и утрояват, за да станат различни в различни ситуации, но някак му се струваше, че директорът е била самотница. И тук, в дома си, с времето, противно на протокола, а в някои случаи и нелегално, бе носила доказателства и документи от Зона X, заличавайки границата между личния и професионалния си живот.
В тунела от лъчи на фенера малката дневна скоро издаде тайните си: канапе, три фотьойла, камина. Нещо като библиотека зад преградна стена и летящи врати с олющена боя като в каубойска кръчма. Кухнята беше отляво, а след нея имаше коридор: масивен старомоден хладилник, украсен с магнити със снимки и стари календари, охраняваше ъгъла. Вдясно от дневната имаше врата към гаража, а някъде там сигурно беше и спалнята. Цялата къща беше около сто и шейсет квадрата.
Защо бе живяла тук? Със заплатата си би могла да си позволи нещо много по-добро. И Грейс, и Чейни живееха в Хедли, в хубав квартал на средната класа. Може би имаше дългове, които не му бяха известни. Трябваше му по-добро разузнаване. Липсата на информация за директора някак му изглеждаше свързана с тайното й преминаване на границата и способността да запази толкова дълго поста си.