Къщата стоеше празна близо година. Не беше идвал никой, освен Централата. И сега нямаше никой. Но празнотата го изпълваше с безпокойство. Дишаше плитко, пулсът му бе ускорен. Може би причината бе, че разчиташе изцяло на фенерчето; смущаващият начин, по който то свеждаше всичко извън яркия си поглед до гъста сянка. Част от него разбираше, че това е по-близо до операция на терен от всичко, което бе правил от години насам.
До мивката стоеше полупразна чаша с вода, отразяваща светлината като огнен обръч. Вътре имаше няколко чинии, вилици и ножове. Един ден директорът бе оставила всичко, беше се качила в колата и потеглила към агенцията, за да оглави дванайсетата експедиция. Хората от Централата явно нямаха инструкции да почистят след нея… нито след себе си. По килима в дневната личаха следи от обувки, привнесени листа и пръст. Приличаше на диорама от музей, посветена на тайната история на „Съдърн Рийч“.
Грейс може би беше повикала Централата, за да вземе всичко класифицирано, но що се отнася до личните вещи на директора, бяха пипали леко. Изглежда нищо не беше докоснато, макар Контрол да знаеше, че са изнесли четири-пет кашона с материали. Изглеждаше само разхвърляно, но без съмнение така и го бяха заварили, ако можеше да се съди по кабинета, който бе наследил. По стените имаше закачени картини и репродукции, а под тях — няколко претъпкани стойки за дискове, прашен плоскоекранен телевизор и евтина на вид стереосистема, върху която бяха натрупани десетки редки стари грамофонни плочи. Нито една от картините и снимките не изглеждаше с личен характер.
До стената, деляща дневната от библиотеката, беше разположен елегантен златистосин диван. Върху една от възглавниците имаше купчина списания, а пред него стоеше антикварна масичка от палисандрово дърво, която като че ли беше използвана вместо бюро: цялата й повърхност беше затрупана с книги и списания, също като красиво лакираната кухненска маса вляво. Дали беше работила предимно в тези помещения? Беше по-уютно, отколкото очакваше, добре мебелирано и той не можеше да разбере защо това го тревожеше. Дали покъщнината вървеше с къщата или беше наследство? Имаше ли директорът нещо общо с Блийкърсвил, преди да постъпи в „Съдърн Рийч“? В главата му се оформяше теория, като смътно запомнена музикална композиция, която можеше да си изтананика, но не и да назове или изсвири.
Докато вървеше по коридора покрай кухнята, забеляза още един факт, който му се струваше странен без особена причина. Всички врати бяха затворени. Налагаше се да ги отваря, сякаш преминаваше през поредица от пропуски. Всеки път, макар да не долавяше заплаха, Контрол беше готов да отскочи назад. Откри кабинет, стая с етажерки, тренажор велосипед и гири, стая за гости с баня срещу нея. Имаше много врати като за такава малка къща, което го наведе на мисълта, че директорът или Централата са се опитвали да скрият нещо. Имаше чувството, че пътува между различни части на мозъка й. Всяка от тези мисли и тяхната съвкупност го плашеха, но след третата врата им тегли една и започна да влиза навсякъде с ръка върху „дядо“ в кобура.
Обиколи библиотеката и погледна през всеки от прозорците на фасадата. Видя обрасла, посипана с клони морава, очукана зелена пощенска кутия в края на циментовата пътека и нищо подозрително. Никой не дебнеше в седан със затъмнени стъкла, например.
Върна се в дневната, мина по другия коридор, покрай вратата за гаража, и влезе в спалнята отляво.
Отначало му се стори, че стаята е била наводнена и водата е отнесла всички мебели към стените. Върху шкафовете и скриновете бяха натрупани столове. Леглото беше подпряно до гардероба. Върху него, като плавеи, бяха нахвърляни около седем чифта обувки — от високи токчета до маратонки. Завивките бяха постлани небрежно. В дъното, иззад вратата на банята, под лъча на фенера му проблесна откачено огледало.
Контрол извади „дядо“, свали предпазителя и започна да го насочва успоредно с фенера, от скриновете към леглото, после към стената, до която някога се е намирало леглото, и дебелите лилави завеси. Внимателно ги дръпна и видя познатите думи под високия хоризонтален прозорец, през който нахлуваше застояла светлина.
„Там където се крие душащият плод от ръката на грешника ще раздам семената на мъртвите“
Написани с дебел тъмен маркер. Същият текст, същата карта като на стената в кабинета му. Сякаш в мига, в който се беше избавил от тях, те се бяха появили в спалнята на директора. Ирационална гледка. Ирационална мисъл. Сега стотици Контроли бягаха от стаята и се качваха в колите си в стотици джобни вселени.