Беше тъмно. Напипа връвта на крушката и я дръпна. Тя светна, но не достатъчно. Както и помнеше, заради металния отражател над нея и ниското й положение, на един-два сантиметра над главата му, тя позволяваше да се видят само долните рафтове. Единствените, до които можеше да стигне портиерът. Единствените, които не бяха празни, както установи, след като очите му се приспособиха.
Имаше чувството, че Уитби лъже. Че това е специалната стая, която бе предложил да му покаже, само за да го заинтригува. Ако не можеше да разнищи други загадки, щеше да реши поне тази. Гатанка. За забавление. Дали магическата намеса на Лаури беше ускорила този момент или го беше отложила?
Лъчът на фенерчето бавно се плъзна по горните рафтове, после към тавана на около два метра над тях. Имаше нещо недовършено в този таван. Дъските, неправилни и голи, с различни оттенъци, бяха препречени от две греди, поставени на X, и изглежда добавени по-късно. Празните етажерки се издигаха до тавана и след него. Виждаше пролуката, през която продължаваше следващият ред над тавана. Огледа го внимателно и забеляза тънък, почти невидим прорез покрай двете греди, оформящ квадрат. Врата в тавана?
Замисли се. Можеше да води просто към отдушници или допълнително складово пространство, но докато се опитваше да си представи помещението в общия план на сградата, обърна внимание, че то се намираше точно срещу любимото място на Уитби в кафенето, а това означаваше, че ако стълбището към третото ниво бе разположено по средата, възможно бе горе да има значително пространство, скрито под стълбите.
Той потърси стълбата и я намери — сгъната, скрита в един ъгъл и покрита с мушама. Докато я наместваше, удари крушката и от нея се посипа прах, при което стаята се изпълни с жива, трепкаща светлина.
Качи се на върха на стълбата и отново светна с фенера, а с другата ръка непохватно натисна по средата на полускрития квадрат. Оттук ясно се виждаше, че „таванът“ е платформа, закрепена между етажерките.
Вратичката изскърца и поддаде. Той издиша дълбоко; чувстваше се несигурен върху хлъзгавите стъпала на стълбата. Отвори вратата. Тя падна гладко и беззвучно назад, сякаш пантите са били току-що смазани. Контрол обходи с фенера си пода и етажерките, издигащи се на още три метра от двете страни. Тук нямаше никой. Огледа по средата: отсрещната стена и плочата на истинския таван.
На погледа му отвърнаха множество лица, заобиколени от различни форми и някакъв надпис.
Контрол едва не изпусна фенера.
Погледна отново.
По цялата стена и част от тавана беше изрисувана мащабна фантасмагория от гротескни чудовища с човешки лица. По-конкретно, виждаха се намацани петна от маслени бои в плътни, наситени червени, сини, зелени и жълти цветове, образуващи нещо като тела. Пикселираните лица бяха увеличени снимки от пропуските на служителите от „Съдърн Рийч“.
Един от образите доминираше, като се простираше нагоре по стената, а главата му, внушаваща особена триизмерност, гледаше надолу от наклонения таван. Другите образуваха съзвездие около него, а тревожните изречения и фрази бяха написани в богата патина от зачерквания, пребоядисвания и други драсканици, сякаш някой бе правил компост от думи. Имаше и граница: обръч от червени пламъци, който в краищата си се превръщаше в двуглаво чудовище, погълнало Зона X в търбуха си.
Контрол неохотно се качи горе и остана на четири крака, за да разпредели равномерно тежестта си, докато не се увери, че платформата ще го издържи. Изглеждаше здрава. Той се изправи и застана до етажерката вляво, за да разгледа това произведение на изкуството.
Тялото, което доминираше над стенописите, картините или каквато дума подхождаше в случая, изобразяваше същество с формата на гигантски шопар и плужек в едно, а бледата му кожа беше изпъстрена с нещо като краста от зелен мъх. Резките, широки контури на ръцете и краката напомняха на свински крайници, но с по три дебели пръста в края. По средата на тялото имаше и други придатъци.
Главата, увенчаваща твърде малката шия, беше боядисана в прозрачно розово-бяло и някак размазана, но лицето, залепено върху нея, приковаваше погледа. Лепилото блестеше пред лъча на фенера. Контрол познаваше това лице от документите: психологът на единайсетата експедиция, заболял от рак, който според записите преди смъртта си бе казал: „В Зона X беше много красиво, много спокойно“. И лекичко се беше усмихнал.