Изображението му тук обаче бе всичко друго, но не и спокойно. Някой — Уитби? Уитби — му бе изрисувал маска на силно, неразбиращо страдание, а устата му беше отворена в постоянно „О“.
Отдясно и отляво бяха наредени още същества — някакъв личен пантеон, някаква лична значимост — повечето от които с познати лица. Директорът беше изобразена като огромен глиган, натъпкан с растения, помощник-директорът — като белка или фретка, Чейни — като медуза.
Намери и себе си. Недовършен. Лицето му бе взето от последната снимка за документи със сериозно изражение, около което Уитби беше нарисувал незапълнени докрай контури на сиво-синьо морско чудовище, китоподобен левиатан, от който се отблъскваха лилави вълни. От лицето му изпъкваше огромно око на циклоп. От чудовищното тяло излизаха не само вълни, но и нанизи от неясни думи, надраскани със сбит, нечетлив почерк. Изненадата и смущението биеха тези от кабинета на директора. Кожата му внезапно настръхна. Контрол осъзна, че все още е разчитал да намери отговори в анализа на Уитби. Тук обаче нямаше отговори. Само доказателство, че главата на Уитби прилича на седиментния пласт от хартии под неумиращо растение, мъртва мишка и стар мобилен телефон.
На пода отсреща, близо до дясната етажерка, имаше захвърлена мистрия, кутии с боя и столче, което позволяваше на Уитби да достигне тавана. Няколко книги. Портативен котлон. Сгънат спален чувал. Нима Уитби живееше тук? Без никой да знае? Или се досещаха, но не искаха да знаят? Вместо това просто го бяха прехвърлили на новия директор. Дезинформация и объркване. Уитби бе творил тук доста дълго време. Беше работил търпеливо, беше допълвал, беше заличавал. Тероар.
Контрол стоеше тук само от минута.
В помещението се усещаше течение. Бе стоял цяла минута, без да разбере, че не е течение.
Някой дишаше зад гърба му.
Някой дишаше във врата му. Контрол замръзна, замръзна и викът „Мамка му!“ в гърлото.
Обърна се неимоверно бавно; искаше му се да прилича на статуя. С тревога видя голямо, бледо, воднисто синьо око на фона на тъмнината или тъмни парцали, прорязани от бледа плът, която постепенно се превърна в Уитби.
Уитби, който е бил там през цялото време, свит върху един рафт вдясно зад Контрол, на нивото на очите му, легнал странично със сгънати колене.
Дишаше плитко и учестено. Гледаше.
Като нещо мътещо. На рафта.
В първия момент Контрол си помисли, че Уитби спи с отворени очи. Восъчен труп. Шивашки манекен. После осъзна, че е напълно буден и го гледа. Тялото на учения трепереше съвсем леко, като купчина листа, под която има нещо. Приличаше на същество без кости, натъпкано в твърде тясно пространство.
Толкова близо, че Контрол можеше да се наведе и да го ухапе по носа или да го целуне.
Уитби все така мълчеше, а ужасеният Контрол някак усещаше, че би било опасно да заговори. Че ако каже нещо, може да изскочи от скривалището си, че ако се размърда, челюстта му може да разкрие нещо по-обмислено и смъртоносно.
Погледите им се срещнаха и нямаше начин да скрият, че са се видели един друг, въпреки че Уитби продължаваше да не казва нищо, сякаш и той искаше да запази илюзията.
Контрол бавно отмести фенера си от Уитби, овладя треперенето си и със стиснати зъби потисна всички инстинкти, за да не се обърне с гръб към него. Усещаше дъха на Уитби, който излизаше на кълба от устата му.
Последва леко движение и ръката на Уитби се спря на тила му. Просто я опря в косата на Контрол. Пръстите му се разтвориха като морска звезда и бавно се размърдаха напред-назад. Две движения. Три. Галеше главата на Контрол. Нежно и внимателно докосване.
Контрол стоеше неподвижно. С усилие.
След малко ръката се отдръпна, неохотно. Контрол направи две крачки напред, после още една. И още една. Уитби не скочи от мястото си. Не издаде нечовешки звук. Не се опита да го дръпне при себе си между рафтовете.
Контрол стигна до вратата в пода, без да се поддаде и потрепери, спусна крака надолу и намери стълбата. Бавно затвори капака над себе си, без да поглежда към етажерката дори в мрака. Изпита такова облекчение, че изтича надолу по стълбата. Поколеба се, но реши все пак да свали и сгъне стълбата. Преди да излезе от стаята, се насили да се ослуша. Остави фенера си вътре. После излезе в светлия, ярък коридор, присви очи и си пое дълбоко дъх. Пред очите му заплуваха тъмни петна и тялото му потръпна в конвулсия, която не можеше да овладее и която не искаше никой да види.