След петдесетина крачки осъзна, че Уитби се е качил горе без стълбата. Представи си как пълзи по отдушниците. Бялото му лице. Белите му ръце. Белите му ръце, които се пресягат напред.
На паркинга се сблъска с весело привидение, което се пошегува:
— Изглеждате така, сякаш сте видели призрак!
Контрол го попита дали някога е чувал нещо странно в сградата, като се надяваше въпросът му да прозвучи любопитно или шеговито. Чейни обаче заобиколи отговора, като каза:
— От високите тавани е, нали? От тях на човек му се привиждат несъществуващи неща. А нещата, които наистина са там, изглеждат други. Птицата може да е прилеп. Прилепът може да е найлоново пликче. Такъв е светът. Гледаш едно, виждаш друго. Птици-листа. Прилепи-птици. Сенки от светлина. Случайни звуци, в които долавяш смисъл. Където и да идеш, все същото.
Птицата може да е прилеп. Прилепът може да е найлоново пликче. Може ли наистина?
Изведнъж се стресна от мисълта, че разбира Чейни толкова малко, колкото и Уитби — набързо приготвена фасада, която се отдалечава към паркинга заднешком и казва още няколко думи, но Контрол не чува нищо.
Контрол запали двигателя, мина през портите и спря до крайбрежната алея, почти без никакъв спомен от пътя дотук. Намираше се на кея на Хедли и се почувства избавен от „Съдърн Рийч“. Поразходи се край реката, но беше потънал толкова дълбоко в мислите си, че не виждаше нито магазините, нито хората, нито водата. От транса му, от мехура от не-мисъл, го извади викът на малко момиче: „Много закъсня!“ Изпита облекчение, когато осъзна, че не говори на него, а на баща си, който идва да я вземе.
Накрая влезе в някаква местна кръчма, тъмна и просторна, с билярдни маси отзад. Някъде наблизо беше понтонът от разходката му във вторник. На хълма се намираше къщата му, но още не искаше да се прибира. Контрол си поръча чисто уиски — веднага щом барманката се отлепи от флиртуващата застаряла версия на куотърбека, който Контрол познаваше в гимназията.
— Хубаво говореше, ама много се е сбръчкал — отбеляза Контрол, а тя се засмя, въпреки че го бе казал жлъчно.
— Не чувах какво казва, двойната му брадичка заглушаваше думите.
Той се подсмихна, за миг отвлечен от мислите си.
— Какво ще правиш довечера, сладурче? Прав ли съм, че ще го правиш с мен? — изимитира той отвратително баналната реплика на сваляча.
— Ще спя. Още сега заспивам.
— И аз — продължи да се хили той. Но усети любопитния й поглед върху себе си, дори когато се захвана да мие чашите. Разговорът им бе продължил не повече от разговорите му с Рейчъл Маккарти преди толкова години. Нито пък беше по-смислен.
Телевизорът работеше без звук и показваше последствията от големи наводнения и поредното училищно клане между рекламите за важен баскетболен турнир. Зад гърба си чуваше разговора на група жени. „Засега ще ти повярвам… поради липсата на по-добра теория.“ „Какво ще правим?“ „Не съм готова да се върна. Не още.“ „Ти май наистина предпочиташ това място, така ли е?“ Не можеше да каже защо бъбренето им го подразни, но се премести към другия край на бара. Неочакваното дърдорене го вбесяваше все повече. Пропастта между тяхното разбиране за света и неговото, може би вече твърде голяма, беше нараснала експоненциално през последната седмица.
Контрол знаеше, че ако се прибере вкъщи, ще започне да мисли за Уитби Умопомрачения, само дето така или иначе не можеше да спре да мисли за него, защото утре трябваше да направи нещо. Или пък не?
Уитби беше в „Съдърн Рийч“ от много години. Нито веднъж не бе навредил на никого в цялата си служба. „Служба“ предшестваше мисълта как да каже: „Благодаря за дългогодишната служба. Сега си взимайте смахнатите рисунки и се разкарайте оттук“. А имаше още толкова много неща за вършене. Майка му още не се беше обадила с информация за къщата на директора. Раната от загубата на биолога още го болеше. Гласът бе казал, че Уитби не е важен, а като си спомни тази реплика, Контрол осъзна, че Лаури я изрече с известна фамилиарност, като човек, който снизходително маха с ръка при споменаването на някой, с когото е работил дълго време.
Преди да си тръгне от агенцията, изцеден и леко вцепенен, Контрол погледна по-внимателно документа на Уитби за тероара. Откри, че когато научиш окото си да не пропуска нищо, текстът започва да се разпада. Нормално звучащите подзаглавия и преамбюли, цитиращи други източници, криеха ядро, в което въображението политаше, без да го е грижа за думите, които се опитваха да го ограничават и насочват. Чудовищата надничаха с постоянство, което изглеждаше оправдано предвид филма от първата експедиция, но не и правилно насочено. В един момент спря да чете: там, където Уитби описваше границата като „невидима кожа“, а онези, които се опитваха да я преминат, без да използват вратата, наричаше завинаги изгубени в необятното пространство на другостта. Въпреки че стъпките, по които Уитби бе стигнал дотук, изглеждаха поне донякъде отрезвяващи и преценени.