И Лаури. Беше попитал Чейни на паркинга и за него. А Чейни нетипично се намръщи. „Лаури? Да се върне тук? Не и сега. Никога, според мен.“ Защо? Кратко мълчание, все едно линията е запращяла. „Той е увреден. Видял е неща, които никой от нас няма да види, надявам се. Не може да се доближи, не може да избяга. Може да се каже, че е намерил подходящата дистанция.“ Лаури, който плетеше паяжина от магически формули, заклинания и всичко останало, което можеше да издигне щит между него и Зона X, защото нямаше как да я забрави. Изпитваше нужда да види, но се страхуваше да погледне. Дистанцията на Уитби беше много по-малка, а заклинанията му — по-интуитивни.
За разлика от тях всичките непрестанни, неспокойни бележки на директора бяха трезви, практични, безстрастни, но в крайна сметка — той си поръча една бира, с която да прокара следващото уиски — бяха безчувствени, може би безсмислени, безполезни като тероара на Уитби; никога нищо нямаше да обяснят и напомняха повече на религия, въпреки целия допълнителен контекст, защото, доколкото той можеше да прецени, тя все още не беше намерила отговора.
Контрол пресипнало поръча още едно питие.
Сигурно това щеше да бъде съдбата му: да подрежда чужди бележки и да пише свои собствени, постоянно и без ефект. Вероятно щеше да направи шкембе и да се ожени за някоя местна жена, вече изтърпяла един брак. Щяха да създадат семейство в Хедли, да имат син и дъщеря; през уикендите той щеше да се отдава напълно на семейството си, а работата му да се мержелее като далечен спомен от другата страна на стената, наречена понеделник. Щяха да остареят в Хедли, докато той работи в „Съдърн Рийч“, отмята часове и брои годините, месеците, дните до пенсия. Щяха да му подарят златен часовник и няколко потупвания по гърба, а коленете му вече няма да го държат от многото тичане, и щеше да седи, а главата му да оплешивява.
Но все още нямаше да знае какво да прави с Уитби. Все още щеше да усеща липсата на биолога. И може би все още нямаше да има представа какво се случва в Зона X.
Пияният мъж се приближи към него и го изтръгна от мислите му, като го плесна по гърба.
— Май те знам отнякъде. Изглеждаш ми познат. Как се казваш, братле?
— Отрова за плъхове — отвърна Контрол.
Истината беше, че ако мъжът, който му приличаше на куотърбека от гимназията, се превърнеше в някакво чудовище и го измъкнеше навън в нощта, част от Контрол не би имала нищо против: щеше да се доближи до истината за Зона X и макар истината да беше отвратителна паст, зъбата паст, воняща на разлагащи се трупове, пак щеше да бъде по-близо, отколкото беше сега.
00X
Когато Контрол излезе от дома си във вторник сутрин, телефонът на директора лежеше на изтривалката му. Беше се върнал при него. Взрян в него, с една ръка на полуотворената врата, не можеше да не съзре в това знак… но знак за какво?
Чори скочи покрай него и се скри в храстите, а Контрол приклекна, за да го огледа отблизо. Дните и нощите навън, на двора, не му се бяха отразили добре. Гротескният му вид… следи от зъбите на някакво животно по корпуса, покрит с петна от пръст и трева. Сега изглеждаше по-жив и отпреди. Приличаше на нещо, което е било на разузнавателна експедиция и се връща да докладва.
Под телефона, за щастие, имаше бележка от хазяйката. С несигурен почерк беше написала: „Намерил го е косачът на трева. Моля ви, изхвърляйте телефоните си в боклука, ако повече не ви трябват“.
Той го хвърли в храстите.
На утринната светлина по все по-дългия път през врати и коридори до кабинета си, споменът на Контрол за свития върху рафта Уитби и смущаващите картини по стената придоби леко променена, по-оправдаема текстура: дълготраен разпад, чието разкритие носеше голямо значение лично за него, но за „Съдърн Рийч“ беше само един от множество симптоми, за да бъде изваден Уитби от папката „зловещи“ и преместен в тази за „нуждаещи се от помощ“.