Това обаче бе завладяло директора или поне така изглеждаше, приблизително по времето, когато се е планирала дванайсетата експедиция, ако можеше да се вярва на датите на изрезките. Но не това интересуваше Контрол, а по-скоро факта, че директорът постоянно резюмираше, коригираше и допълваше данните и фрагментите от информация от източници, които не посочваше; влудяващо бе, че за тези източници не се споменаваше нито в архива на Грейс, нито в другите бележки, които беше прегледал. Това го отчайваше. Също и баналността: сякаш тя непрестанно ровеше в това, което вече знаеше, като че ли тласкана от подозрението, че пропуска нещо. Какво беше посланието за Контрол: че трябва да възроди някогашните посоки на разследване или че в „Съдърн Рийч“ са свършили идеите и агенцията е започнала безкрайно да се рециклира, като се подхранва от вече известното?
Как само мразеше Контрол собственото си въображение, как му се искаше то да пресъхне, да почернее и да се отлюспи от него. Предпочиташе да вярва, че нещо го гледа от бележките, че в тях дебне нещо скрито, отколкото да приеме, че директорът е вървяла по задънена улица. Но не можеше да прозре; виждаше я само как търси и се чудеше защо търси толкова усилено.
Импулсивно откачи всички снимки с рамки от стената, свали гърбовете им и ги разглоби докрай, търсейки нещо скрито. Но не намери нищо. Само тръстиките, фара, пазача на фара, помощника му и момичето, което го гледаше от трийсет години разстояние.
Следобед се върна към ПМД-файла на Грейс и го сравни с купчините бележки. Което означаваше постоянно да натиска Ctrl, за да сменя страниците. Ctrl започваше да му се струва единственият контрол, който всъщност имаше. Ctrl имаше само една роля и я изпълняваше стоически, без да се оплаква. Натискаше копчето все по-силно и злостно, въпреки че всеки час, който прекарваше с бележките, вместо да се разправя с Уитби, изглеждаше като благословия. Всеки час, в който Уитби не показваше лицето си, въпреки че колата му стоеше на паркинга. Дали Уитби искаше помощ? Дали знаеше, че има нужда от помощ? Някой трябваше да каже на Уитби в какво се е превърнал. Можеше ли Грейс да му каже? Или Чейни? Не. Досега не му бяха казали.
Ctrl Ctrl Ctrl. Прекалено много страници. Ctrl това. Ctrl онова. Ctrl в кресчендо и арии. Ctrl постоянно прескачаше информацията на екрана, защото тя доникъде не водеше, а планината, която се простираше на вълни от бюрото му чак до отсрещната стена, съдържаше твърде много.
Кабинетът му започна да се свива. Вялото преглеждане на файлове и престорените усилия за подреждане на книжните рафтове отстъпи място на издирване на информация в интернет за местата, на които бе работила биологът преди дванайсетата експедиция. Тази работа се оказа по-успокояваща; всяка дива гледка беше по-красива от предишната. Постепенно обаче започнаха да му се натрапват паралели с непокътнатата пустош на Зона X, а някои снимки, направени от птичи поглед, му напомняха за последния видеоклип.
Към пет часа си взе почивка, а после, след кратки, приятелски разговори с Хсию и Чейни в коридора, се върна в кабинета си. Въпреки че Хсию изглеждаше изчервена и по някаква причина говореше твърде бързо, а пропорциите й бяха изкривени. Едрата лапа на Чейни пък се спря на рамото на Контрол за една-две неловки секунди, съпроводено от странните му думи: „Втора седмица! Добър знак, нали? Надяваме се всичко да ви харесва. Ние сме отворени за промяна. Отворени сме за промени, ако ме разбирате, след като изслушате какво имаме да кажем. И как го казваме“. Звучеше почти логично, но и Чейни не изглеждаше много на себе си днес. Контрол също имаше такива дни понякога.
Оставаше само проблемът Уитби. Не го беше виждал целия следобед, а и ученият не отговаряше на имейлите му. Струваше му се важно да свърши с тази работа, да не я оставя да прелее в срядата. „Как“ му се бе изяснило, заедно с честното и нечестното. Щеше да го направи в научния отдел, пред Чейни, и да не въвлича Грейс. Това бе станало негова отговорност, негова каша и Чейни просто трябваше да се съобрази с решението му. Уитби щеше да бъде принуден да излезе в отпуск и да приеме психиатрична помощ, а с малко повече късмет този странен дребен човечец повече нямаше да се върне тук.