Ресторантът, където Софи Вандерхаус бе поръчала храна за вкъщи, се намираше на улица „Лейдсестраат“, недалеч от площад „Конингсплейн“. След като прекоси река Амстел, Габриел трябваше да свие надясно. Вместо това, той свърна наляво в тясна пешеходна улица, от двете страни на която имаше сексшопове, американски заведения за бързо хранене и малки арабски кафенета. Независимо от късния час, тя беше претъпкана с хора, но Алон продължаваше да държи под око своя преследвач на ярката неонова светлина.
Като наближи Рембрандплейн, улицата опустя, но двайсетина метра преди оживения площад Алон сви в една тъмна и тясна алея, която водеше обратно към реката. Мъжът с кефията и куфито спря нерешително на входа на алеята, сетне го последва.
Габриел извади беретата и освободи предпазителя. Чуваше гласа на Шамрон в главата си: Ние не размахваме като гангстери пистолета си на публични места и не отправяме празни закани. Ние вадим пистолета си по една-единствена причина. За да стреляме. И стреляме, докато ликвидираме обекта. Той мушна беретата в джоба на палтото си и продължи.
В средата на алеята тъмнината стана почти непрогледна. Алон свърна в пресичащия я пасаж и зачака там, стиснал дръжката на пистолета. Когато брадатият мъж подмина пасажа, той пристъпи напред и му нанесе рязък удар в областта на левия бъбрек. Краката на непознатия се подкосиха, но Габриел го сграбчи за кефията и го блъсна силно в стената от пенобетон.
В очите на мъжа се четеше истински ужас. Той го удари отново, този път в слънчевия сплит. Когато мюсюлманинът се преви надве, бързо го претърси за оръжие, но откри единствено портфейл и джобно издание на Корана. Габриел изправи мъжа и го опря на стената.
— Какво искаш от мен?
Непознатият само успя да се изкашля.
— Отговаряй — каза Алон — или ще продължа да те налагам, докато проговориш.
Мъжът вдигна ръка и помоли да не го удря. Габриел го пусна и отстъпи една крачка. Мюсюлманинът се облегна на стената и жадно си пое въздух.
— Кой си ти? — попита Алон. — Защо ме следиш?
— Аз съм човекът, когото търсиш в папките на Соломон Роснер — отговори непознатият. — И дойдох да ти помогна.
5. Амстердам
— Казвам се Ибрахим.
— Ибрахим кой?
— Ибрахим Фаваз.
— Беше много глупаво да ме следиш така, Ибрахим Фаваз.
— Очевидно.
Двамата вървяха по тъмния кей на река Амстел. Ибрахим притискаше с една ръка кръста си над левия бъбрек, а с другата се подпираше на ръката на Габриел. От небето се сипеше ситен сняг и въздухът внезапно бе станал режещо студен. Алон посочи едно отворено кафене и предложи да поговорят там.
— Хора като мен не пият кафе на такива места, особено в компанията на хора като теб. Тук не е Америка. Това е Амстердам. — Мъжът извърна леко глава и погледна Габриел с крайчеца на окото. — Говориш арабски като палестинец. Предполагам, слуховете за професор Роснер са били верни.
— Какви слухове?
— Че е бил пионка на ционистите и техните еврейски поддръжници в Америка. Че е бил израелски шпионин.
— Кой говори такива неща?
— Сърдитите момчета — отвърна Ибрахим. — Имамите също. Те са по-лоши от младите луди глави. Идват от Близкия изток. От Саудитска Арабия. Проповядват уахабитски ислям. Имамът в нашата джамия ни каза, че професор Роснер заслужава да умре заради това, което е написал за мюсюлманите и за Пророка. Предупредих го да се скрие, но той отказа. Беше много упорит.
Ибрахим спря и се облегна на парапета край бавно течащата черна река. Алон погледна към дясната ръка на арабина и забеляза, че липсват два пръста.
— Ще повръщаш ли?
— Не.
— Можеш ли да ходиш? По-добре е да вървим.
Арабинът кимна и двамата поеха бавно по брега.
— Предполагам, ти си бил шефът. Затова с приятеля ти ровите така трескаво из папките на професора.
— Не е твоя работа какво правя в неговата къща.
— Направи ми една услуга — каза Ибрахим. — Ако попаднеш на името ми, просто пусни въпросния документ в най-близката машина за унищожаване на хартия. Много уважавах професор Роснер, но не искам да свърша като него. В Амстердам има хора, които ще ми прережат гърлото, ако разберат, че съм му помагал.