— Слава богу, тук няма нищо обезпокоително. Но дайте да ви прегледам и аз…
Съблякох се и той ме прегледа и изследва с най-щателно внимание.
После ме изгледа в очите няколко време зачудено, фана си рунтавата къдрава брада и каза:
— Драги господин министре! Доктор Л. знае ли, че сте такъв?
— Да.
И аз му разправих мненията на доктора Л. преди и после откритието на моя сан.
Той ме изгледа вторачено:
— Да, вие сте в опасност!
— И вие намирате това! — извиках уплашен.
Той ме улови за ръката.
— Искате ли един приятелски, искрен, братски съвет от мене?
— Кажете, докторе.
— Бягайте оттука!
Аз го гледах смаян.
— Това е моят съвет. Бягайте! Вие нямате нищо, вие сте съвършено здрав човек… Ах, приятелю, вие добре сте били решили най-напред да си криете високото положение… Знайте, че тука има доктори знаменити, но има и такива, на които трябват много пари, богати жертви, които да скубят безбожно, те имат процент и от заведенията, до които препоръчват болните си, те са ян-кеседжиите на науката, както ще е и тоя доктор Л. Вероятно, като е узнал, че сте български министър, помислил е, че сте богати като индийски раджа. Идете си в Швейцария или в София, по-скоро!
— Докторе! Вие ме спасихте! — извиках аз покъртен, като стиснах от сърдечна благодарност ръцете на добрия хърватин.
— Хай да се разходим сега — каза докторът и си зе шапката.
— Докторе, после разходка, а сега искам да ям, да ям, да ям искам до пукване! Аз съм гладен, жеден човек!
Докторът се усмихна.
— Види се, немецът е искал да ви помъчи, като е по-душил, че сте русофил… Да идем на градината Belle-vue, дето чака сега жена ми. Там ще попируваме заедно и ще се почерпим с най-доброто пилзенско пиво за братството на славянството.
VIII
Същия ден още аз пратих в плик на доктора Л. едно снопче фиоринти: допълнителна награда за грижите му, положени за моето лекуване от болестите с латински имена, като му съобщавах, че по неотложни причини аз напускам града.
Понеже ми оставаха още десет дена от отпуска, аз отидох да ги прекарам в Прага, да си почина от лекуването и да се похраня човешки, за да се посъвзема малко, защото инък ме беше страх да се върна в София при домашните в такова плачевно състояние.
1901