— Няма място! Няма място! — извикаха и тримата, като видяха Монтийе.
Без да обръща каквото и да е внимание на думите им, Монтийе се настани в едно голямо кресло на другия край на масата, леко изненадан, че е съвсем като истинска. Облакъти се на нея и изгледа странната компания. Каза:
— Има много място!
— Ще пиете ли малко вино? — предложи любезно заекът.
Монтийе огледа масата, ала на нея имаше само чай.
— Не виждам никакво вино — забеляза той.
— Няма вино — рече заекът.
— Тогава не беше толкова учтиво от ваша страна да ми предложите да пия — каза раздразнено Монтийе.
— Не беше толкоз любезно от ваша страна да седнете, без да сте поканен — рече заекът. — Както вие, така и чудатите ви приятели.
Монтийе вдигна вежди.
— Но те стоят още прави — каза той.
— Само да посмеят да седнат! — заплаши заекът.
— Косата ви трябва да се подстриже — каза дребното човече с голямата шапка. То се бе загледало в Монтийе с голямо любопитство и това бяха първите му думи.
— Той е от митичните същества — каза заекът с всезнаещ тон. — А те винаги са такива.
— Искаш да кажеш чорлави.
— Да, много чорлави.
— А единият му приятел има в гърдите си тиктакащ часовник. Не бих казал, че такъв неканен гостенин с часовник в гърдите ми е много приятен.
— Остави ги ти тези митични същества, те никога не знаят как да се държат на маса — рече заекът и изгледа неодобрително робота.
— Катерицата пак заспа — каза човечето с шапката и изля малко горещ чай на носа и.
Катерицата раздразнено поклати глава и без да отвори очи, рече:
— Разбира се, разбира се! Точно това исках и аз да кажа!
— Защо гарванът прилича на писалищна маса? — попита човечето с шапката и изпитателно се втренчи в Монтийе.
— Беше най-хубавото масло — промърмори заекът тихо.
— Имало едно време три сестри — започна бързо катерицата. — Казвали се…
— Налейте си още малко чай — предложи любезно човечето с шапката.
— …да, но и трохи навярно са паднали вътре — обади се тихо заекът.
— …който тиктака вътре в гърдите му!
— Кой сме днес? Часовникът ми пак е спрял.
— …не трябвало да го смазваш с ножа за хляб…
Започна се оживена кавга, при която всеки от тримата се опитваше да надвика останалите и да им наложи мнението си и никой не се сети повече за неканените гости. Монтийе гледаше слисано трите странни същества, питайки се дали не е започнал да полудява. Тъй като нямаше никаква надежда тази разпра да спре, стана от масата и се върна при Кат и робота, които стояха малко настрана и оттам наблюдаваха странната сцена.
— Само не ме питай какво е това — каза той унило, — защото не бих могъл да ти отговоря.
— Нищо ли не ти говори? — учуди се Кат. Монтийе я изгледа смаян.
— На мен? Как така?
— Това е „Необикновената закуска“, за която се разказва в една стара приказка, попаднала ми преди години. „Алиса в страната на чудесата“.
— Не ще и дума, наистина необикновена закуска — измърмори Монтийе. — И следва ли нещо от това?
Кат се нацупи и без да го удостои с поглед, каза:
— Възможно е да са роботи.
— Хм, роботи. — Монтийе не изглеждаше никак убеден.
Кат го остави и приближи масата, но трите странни същества с нищо не показаха да са я забелязали. Човъркаха голям джобен часовник, в който жълтееше масло, примесено с доста хлебни трохи.
— Казах ти, че маслото не помага! — каза човечето с шапката, като погледна яростно заека.
— Беше най-хубавото масло — отвърна заекът тихо.
— Приличат ми на роботи от някой увеселителен парк — сподели замислено Кат, след като се върна при Монтийе. — Може би сме се приземили сред огромен увеселителен парк — това би обяснило всичко.
— Странно чувство за хумор трябва да са имали създателите на този парк — измърмори Монтийе. — Особено като се има предвид разкъсващият хората сфинкс.
— Не забравяй, че оттогава са изминали петдесет хиляди години — каза Кат. — Никоя машина не може да действува безпогрешно цяла вечност.
— Ти си просто гениална! — подигра й се Монтийе и без да я погледне, се запъти към къщата. — Не забравяй да споделиш с мен следващите си изумителни предположения. Но сега се размърдай, защото тук някъде трябва да са хората, на които сме тръгнали да помагаме.
Кат го последва.
— Мислиш ли, че корабът е тук? — попита недоверчиво тя.
— Откъде да знам? Всичко е възможно.
Кат въздъхна, но нищо не каза.
Двамата влязоха в къщата. Вътре цареше пълен безпорядък: на закачалката вместо шапки имаше обувки, масите бяха обърнати с краката нагоре, а върху краката едвам се крепяха чаши за чай, виждаха се и много кафези, а в тях — странни живинки, всичко друго, но не и птици. Стаята изглеждаше застинала в някакъв покой, тъй абсурден, че Кат не можа да сдържи усмивката си.