Монтийе огледа помещението.
— Все още сме въоръжени. Очевидно цивилизацията на Земята е деградирала до най-примитивна варварщина — този кораб се управлява с ветрила! — затова мисля, че няма да срещнем големи трудности. Най-напред трябва да се махнем оттук, пък после… после ще видим.
Тъй говореше старият, самоуверен Монтийе, възвърнал вяра в собствената си сила и превъзходство, в средствата, с които разполагаше. Доволен от себе си, той се замисли.
Алиса се приближи до него, притиснала топката до гърдите си.
— Не ти ли харесва тук? — попита тя.
Монтийе я изгледа разсеяно.
— Ти не се безпокой — каза той. — Няма да те оставим сама. Стой сега настрана, а аз ще оправя тази каша.
— Аз пък мислех, че ще ти хареса — смотолеви Алиса, сякаш се оправдаваше. Наклони глава на една страна. — Къде възнамеряваш да отидеш?
Монтийе сви рамене.
— В някой град. Местен административен център. Където и да е, но далеч оттук.
Алиса остана видимо смутена. Недоумяващият й поглед зашари между Монтийе и Кат — трудно й беше да осмисли новото понятие. Накрая попита:
— В кой град?
Монтийе отговори сериозно, макар че това му струваше големи усилия:
— Все едно кой. Оставям на теб да решиш.
— Разбирам — каза Алиса. — Нещо като Всъдеград. — Тя огледа замислено помещението.
— Само че се постарай този път да бъде по-весело — добави той, като изкриви устните си в усмивка. И се тръшна на едно грубо дървено столче.
Вратата отново се хлопна. Когато Монтийе вдигна поглед, Алиса вече я нямаше.
Синьозеленикавото море изчезна и на негово място се ширнаха равнини, а равнини се превърнаха в бурни морета, заснежени планински върхове се издигнаха към небето. Крепости и замъци започнаха да никнат от земята като красиви цветя, кули и камбанарии заблестяха в багрено великолепие. Тежки врати се отваряха да пропуснат натруфени ловджии и дами, облечени в бяло, с островърхи шапчици на главите. Звуци на рог отекнаха из новосътворените лесове, в които окъпаната в роса трева изглеждаше като осеяна с диаманти. В долините и край извивките на реките се появиха мрачни градове — комините им бълваха кълба черен дим, тишината попадна в стоманените челюсти на мощни машини и бе безпощадно смляна от тях. От горите и от селищата в долините започнаха да излизат странни същества, пернати и космати, които пълзяха по земята или пореха въздуха. Сребристи ракети се откъснаха с рев от стартови площадки, разсякоха небето с огнените си опашки и изчезнаха; носени от ветровете, ветроходи пореха облаците и хвърляха котва сред тях. На земята се появиха тъмни силуети, а от недрата й отекна странна музика.
Мъглите се вихреха на талази, а от тях изскачаха сенки, които постепенно се материализираха. После мъглата се сгъсти и плъзна пипалата си към захвърления сред една безкрайна равнина кораб на Вълка Ларсен, обгърна го с облак от мехурчета и съвсем го скри, а в това време зад завеси от танцуваща светлина започнаха да се оформят тъмни сенки. Постепенно движението замря. Млеч-нобялата мъгла отстъпи място на купести облаци, които скриха слънцето. В равнината се ширна град — чак до огромните планини от стомана и стъкло, които очертаваха хоризонта.
Всъдеград.
12
Всъдеград: градът на Виктор Юго, на Ъптън Синклер и Синклер Луис. Лондон 632 година след Форд и 1984 година след Христа; Чикаго от „Джунглата“11 и Ню Йорк от очерците на Драйзер12. Стокхолм през 1432 и през 1974 година. Кристиан Деспота наблюдава Кървавата стокхолмска баня13 от почетната трибуна. Мистър Джордж Ф. Бабит14 следи събитията, но по-отдалеч. В ушите на мистър Леополд Блум15, рекламния агент, отекват шумовете на Дъблин, камбани и клаксони на черни автомобили.
Всъдеград. Всички градове, събрани на едно място като огромна разрастваща се язва, над която се носят черни пушеци и се веят пъстри знамена. А вътре в него хиляди пламтящи пещи, милиони фучащи коли, милиарди трудови, замечтани, любещи, гладуващи, умиращи хора. Земята сякаш бълваше своите стари спомени, изливаше ги във формата на сгради, улици, паркове, хора. Войната току-що бе започнала: тълпите по улиците крещяха „ура“. Войната току-що бе свършила: тълпите по улциите отново крещяха „ура“. Само дето междувременно се бе увеличил броят на инвалидите. Първият космически кораб се отправяше към Марс, Венера, Алфа Центавър, към Луната. Небето пламтеше от атомни светлини. Вилхелм Завоевателя се готвеше за война; в пристанището се появиха знамената на испанската Армада. Огромни магистрали разсичаха града; той бе в обсада, предаваше се. Над цитаделата се развяха нови знамена. В подземията Холгер Датчанина от памтивека търпеливо чакаше страната да падне, за да излезе той отново на свобода. Всъдеград се свиваше и разпускаше като бавно пулсиращо сърце, отровеното небе синееше над него. Той се зараждаше на т.нар. градско островче, Ile de la Cite, de City. Бреговете на островчето бяха първите му укрепления, реката — първият му отбранителен ров. Два моста, един на юг и един на север, го свързваха със сушата. Оттам тръгна неудържимото му нашествие. От двете страни на реката започнаха да се издигат първите редици на крепостни стени и кули. Постепенно къщите се сгъстиха, израснаха нависоко, пометоха и унищожиха градските стени. Броят на етажите им продължи да се увеличава. Кулите им никнеха като дървета, устремени да засенчат съседите си. Улиците ставаха все по-дълбоки и по-тесни, същински тунели в един бързо разрастващ се град от тухли и цимент. Новоизградени градски стени ставаха жертва на още по-нови сгради. От двореца в центъра на града плъзваха широки като за парад булеварди. Някогашните кули отстъпваха място на огромни комини, тежки облаци пушек се кълбяха над гетата в покрайнините на разрастващия се център. Всъдеград набъбваше като злокачествен тумор, пръскаше едновременно отрова, смърт и живот.
13
В 1520 г. датският крал Кристиан II е коронован в Стокхолм и избива много шведски благородници. Б. пр.